Портокал на масата

Автор: Яна Хараланова

{разказът участва в конкурса „Любовта на края на кабела“: https://konkursi.eu/love.php?docid=104067}

Тази история е толкова невероятно, че ако нямах физически доказателства за нея, щях да си мисля, че съм я изсънувала. Започна банално – с един сериал, фалшив профил в Инстаграм и моето желание да помечтая.

Беше минала година от развода ми. Година в която свиквах с мисълта и чувството, че най-важния човек в живота ми, вече не ми е никак важен. Свиквах с всички отговорности, които преди бяха споделени, а сега ставаха изцяло мои; с ежедневието на самотния родител.

Някак търпях самотните нощи, в които нямаше до кого да легна и леглото ми се струваше огромно и студено като игрище за хокей. Единствените мъжки ласки, които получавах, бяха неволните сблъсквания с индивиди от мъжки пол в градския транспорт или магазина. Глупавата пандемия ме лиши дори от спорадичните виждания на по бира с приятелите ми мъже, срещите и секса бяха болнав мираж. Повръщаше ми се от онлайн общуване и това, че целият ми живот се пренесе на дивана в дневната и в лаптопа. Не ми оставаше друго освен да потъна в любимия си ескейпизъм – книгите и сериалите.

Моята влюбчива натура можеше да намери обект на обожанието си, дори на несъществуващи места. А и какво по-безопасно от това да имаш изфантазирана връзка с нереален мъж. Мъжете в книгите, филмите и главата ми винаги бяха прекрасни, галантни, с присмехулен поглед. Винаги по-високи от мен, та да трябва да се надигна на пръсти за да ги целуна. Винаги ми обръщаха внимание, защитаваха ме от измислени опасности, секса винаги беше умопомрачително удовлетворяващ и дори ядосани бяха сладки. Готвеха, изхвърляха боклука редовно, перяха си сами дрехите, танцуваха и имаха очи само за мен. И никога нямах желание да ги халосам в лицето с тигана.

С майор Тома Краус се срещнах във френския си период. Гледах френски кримки, четях френски автори и всичко ми звучеше секси с това заваляно „р“. Честно да си кажа, след толкова време без секс, почти всичко ми звучеше секси, но това е друга тема.

Да се върнем на майор Краус, който беше просто перфектен! Харесах си го още в първата серия. Сребърна лисица, висок, загадъчен, с трагично минало, готов на всичко за колегите и семейството си… ах! Попивах екранното му присъствие със затаен дъх. Само след три серии беше изместил целият ми въображаем харем и единствен Тома ми беше в главата.

Можех да си гледам сериала само вечер, след като децата са по леглата. Живеех за този миг и за тези два часа. Имаше криви дни, в които мисълта за срещата ми с Тома беше единственото, което ме крепеше. Чаках го, така както не съм чакала никой мой реален любовник.

Една вечер реших да се поровя из социалните мрежи за да нахраня още малко бедната си влюбена душа с присъствието на измисления ми любим. Открих акаунта на актьора Андре Еру, който играеше майора, в Инстаграм и го последвах. Разгледах с трепет купища снимки и си легнах предоволна. Преди да заспя гушнах котарака и му прошепнах щастлива: „Такъв мъж си поръчвам!“

На сутринта по навик, още недобре събудена, първата ми работа беше да си прегледам социалките. Сънено приех покана за следване в Инстаграм, миг по-късно получавам съобщение с едно простичко „Hi!”.

Андре Еру.

Когато името стигна до заспалия ми мозък, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Без да мисля много-много, отговорих трескаво на съобщението: “Hello!”

Андре продължи да ми пише:“How are you?[1]

Идея си нямах какво става. Мозъчните ми клетки се защураха объркани, а сърцето ми биеше полудяло. Пръстите ми едва нацелиха буквите на миниатюрната клавиатура на смартфона ми. Криво-ляво написах, че съм добре и тъкмо се събуждам, че ме чака пореден работен ден. На английски. Един от малкото случаи, в които се радвах, че имам аутокорект.

После се събудих наистина и магията си отиде. Акаунта от който получих покана и съобщенията не бе официалния акаунт на актьора, който бях последвала снощи. Бързичко ми светна, че е фалшив профил. Глупава Таня. Щеше ми се, много ясно, но тия сбъднати мечти си остават предимно на екрана или между кориците на любимите ми книги.

Не знам защо не блокирах профила и не го докладвах. Просто спрях да го следвам и изтрих съобщенията. Вселената имаше чувство за хумор. Снощи си поръчах един изфантазира мъж и ми беше доставен още на сутринта. Шегата беше на мой гръб.

Деня си продължи в обичайното русло. Работа, онлайн училището, домакинстване, готвене… За първи път не чаках с трепет сериала. Мислех само за съобщенията. Започнах да съжалявам, че ги изтрих. Какво пък, можех да си пофантазирам, че наистина ми е писал Андре Еру, а аз съм се направила на някоя надуфка и не съм продължила разговора.

Сложих децата по леглата, налях си вино и все пак седнах да гледам. На петата минута вече бях потънала в обичайното си обожателно състояние. А и разследваха изключително заплетен случай със сериен убиец и вълнението ми беше двойно. Обожавам добри криминални загадки! Майор Тома Краус отново беше фаворита ми във въображаемия ми харем. Две серии ми стигаха. Взех си дозата, сега можех да заспя спокойно и да имам сили да избутам предстоящия мрачен зимен ден.

Сутринта се събудих с предателска мисъл. Дали пък не можех да продължа шегата? Намерих профила и пак го последвах. Не ми стискаше обаче да изпратя съобщение. Наредих си цял ден да не отварям Инстаграм и се гмурнах в сивотата на деня, оставяйки едно кътче от ума си за една приказна, но невъзможна любовна история. Следобед обаче не издържах, имах нужда от глътка Тома. След кратка вътрешна борба отворих Инстаграм. Имах съобщение от… Андре.

“Май си много заета, вчера не ми писа повече.”

Усмихнах се, какво пък.

“Да, натоварен ден. Имах много сесии :D”, отговорих развълнувана.

“Какво работиш?”

“Психолог съм. Познай защо си падам толкова много по Тома и екипа му”

“Криминален психолог?”

“Не, помагам на нещастни домакини да намерят радостта в живота… Теб няма да те питам какво работиш :Р”

Екранът се изпълни със смеещи се емотикони. Можех да чуя през тях смеха му и дори да си представя мекия закачлив поглед. По дяволите! Шегата отново беше на мой гръб, но толкова се бях вживяла, че прекарах времето до първата си консултация в приятен чат, в който си говорихме всякакви глупави неща, каквито си говорят хора, които току-що се запознават.

Бях зажадняла за мъжко внимание и не ми дремеше, кой всъщност стои отсреща. Нямаше значение дали е Андре Еру или някой, който няма нищо общо с него. Бях получавала стотици съобщения от непознати, които ми се обясняваха в любов, а аз стотици пъти си бях разигравала в ума, че наистина го мислят, макар в действителност да триех съобщенията и блокирах по-неприличните и досадни индивиди.

Следващите няколко дни си пишехме често. Потъвах все по-дълбоко в играта. Имах си дрогата целодневно, не само двата часа вечер. Летях в облаците, влюбена и загубена в една фантазия. Шамарите не закъсняха.

“Следващата седмица съм на снимки. – написа ми въображаемия Андре един следобед – Няма да имам толкова време да си пишем.”

Настръхнах при напомнянето каква игра играя.

“Знам, че не си Андре Еру” – пръстите ми го написаха без мое участие.

Отсреща настъпи мълчание. Въздъхнах, до тук с шегичката. Време е да се върнеш в реалността, мило Танче.

“Не знаеш…” – отговори той.

Кипнах. Метнах ядно телефона на дивана и се заех с мръсната посуда в мивката. Дори нямаше куража да си признае лъжата. Глупави мъже! Обидата клокочеше в гърлото ми и ме гореше като киселина. Скоро децата ме погълнаха с техните си нужди и вечерта се изниза неусетно. Погледнах си телефона едва след като всички бяха по леглата и аз бяха готова за дозата си майор Краус. Имах съобщение от мнимия Андре. Под надписа “Пропуснат видеоразговор” се мъдреше едно:

“Съжалявам :((( Обади ми се, моля те”

Видеоразговор? Тоя сериозно ли? За такава идиотка ли ме взимаше? Шегата вече не ми беше смешна. Без да се колебая натиснах бутончето за видеоразговор. Достатъчно се бяха подигравали с мен, щях да му натрия лъжливата физиономия и да го нахраня с всички обиди на български и английски, за които можех да се сетя. Цялото ми негодувание към мъжката половина от човечеството избухна срещу мнимия ми събеседник.

Когато измамника най-нагло прие разговора и екрана светна, аз застинах в изумление. Едно познато лице, което бях бленувала седмици наред, ми се усмихваше отсреща. Изучаваше ме с педантично любопитство. Прокарах нервно ръка през косата си. Ръцете ми трепереха. Чак изтървах телефона. Вдигнах го бързо, но не можех нито да се усмихна, нито да кажа нещо. Просто се взирах в екрана и не можех да повярвам кого виждам.

Усмивката на Андре се стопи заменена от намръщено безпокойство.

– Ça va?[2]

– Не знам – прошепнах изплашена. Устните ми лепнеха. – Не очаквах… Не вярвах, че наистина си ти.

– I don’t understand you. English, s’il vous plaît.[3]

– Sorry. I’m shocked… I thought that you’re not real.[4]

Усмивката му отново се върна.

– Je suis réel.[5]

Мой ред беше да се засмея.

– Сега аз не те разбирам. – отвърнах му на английски.

– Истински съм.

– Тогава защо имаш два профила?

– Имам човек, който поддържа профилите ми. Искаш ли той да чете чата ни?

Поклатих глава. Почувствах се глупаво. Дори аз си имах човек, който се занимава със служебните ми профили.

Мълчахме и се изучавахме пречупени през светлината на екраните. Обичайната ми бъбривост се бе изпарила. Бях попивала Андре серия след серия, снимка след снимка. Познавах жестовете му, погледите му, походката му. Сега усмивката му изпълваше екрана. Малко смутена, но ведра и открита. Кехлибарените му очи ме бяха приковали. Чувствах се като пеперуда забодена с карфица.

Някъде из шокираният ми ум се зароди мисълта, че той ме вижда за първи път. Какво ли виждаше насреща, какво го е накарало да ми пише и да е така настоятелен да ми докаже кой е? Виждах се само като една уморена рошава жена в средата на трийсетте със сенки под очите и раздърпани домашни дрехи.

Андре първи наруши мълчанието:

– Очите ти, красиви са.

Сепнах се. Рядко някой забелязваше очите ми скрити зад очилата. Обикновено мъжете ме гледаха две педи по-надолу, където определено имаше какво да видят. А и аз подчертавах гледката с подходящи дрехи и деколтета.

Прехапах устни изчервена до уши и извърнах поглед от екрана.

– Защо ми писа? – прошепнах, все още треперейки от вълнение, мислено прехвърляйки наум какви снимки съм публикувала в Инстаграм.

– Профилната ти снимка. С този тиган и радостния решителен поглед… Откакто я видях не мога да спра да мисля за теб.

Смених темата, преди да е казал нещо, за което не бях готова:

– Приличате ли си с Тома?

– Мразя този въпрос.

– Хайде де, кажи ми. Не бъди лош.

Дяволита усмивка озари лицето му.

– Защо не разбереш сама?

– Искаш ли да разбера?

Нямаше нужда да ми отговаря с думи. Погледът му казваше всичко.

– До къде си?

– Осми сезон, съдийката психопат. – Отвърнах възторжено. – И да не си посмял да издаваш каквото и да било. Мразя спойлери! Дори незначителни.

Андре прокара палец и показалец по устните си, все едно дърпа цип. Погледът му не спираше да се смее.

– Гроб съм. Дори да ме питаш, няма да ти кажа.

Говорихме още час. Разказа ми за колегите си, забавни случки на снимачната площадка, обсъждахме любимите си случаи от сериала и развитието на героите. Разпитва ме за работата ми и за децата ми. Благоразумно не обели дума за бившия ми, вече знаеше, че съм разведена. Бях го информирала за статуса си още в самото начало на закачката ни. Не пропуснах да се уверя и за неговия. Макар че можеше да ми каже каквото си поиска и аз щях да му вярвам. Нали всичко бе само наужким?

Преди да си кажем лека нощ ми обеща, че на другия ден ще ми се обади в някоя от почивките, дори да е за минутка. Не знам как пеперудите в корема ми ме оставиха да спя през тази нощ и всички следващи нощи.

Мина един вълнуващ месец, в който си общувахме ежедневно. Правехме си видеоразговори няколко пъти седмично и си пишехме постоянно. Чатовете ни ставаха все по-предизвикателни и пиперливи. И двамата бяхме загърбили всякакво благоприличие. Не се притеснявах от издънки, а и не ми пукаше. Деляха ни две хиляди километра, няколко граници и една часова зона. Както и всички рестрикции, наложени заради пандемията.

Макар да се бе оказал истинския Андре Еру, аз все още се чувствах като в измислен свят и приемах всичко за безопасна игра. Връзките от разстояние имаха своите предимства, ако това въобще можеше да се нарече връзка. Не говорехме за бъдещето, не правехме планове да се видим, камо ли за съвместен живот. Световете ни бяха различни и ми се струваше, че нямаха нито една допирна точка. Въпреки че пътуваше доста, работата му бе натоварена и предимно във Франция. Аз можех да работя от всяка точка на света, но имах четири деца, които се нуждаеха от майка си. Дори не ми идваше наум, че някой от двама ни би зарязал живота си заради другия.

Каквото и да беше това между нас – устройваше ме. Чувствах се жива и важна за някого. Леглото ми не ми се струваше чак толкова голямо и студено, макар все така да спях сама в него. Вярвах, че точно от това имах нужда след петнадесет години нещастен брак – необвързващ секстинг с един изфантазиран мъж.

На Свети Валентин децата бяха при баща си. Възползвах се и с приятелките ми се събрахме у дома – коя празнуваше Трифон Зарезан, коя просто използваше повода за да се измъкне от мъж и деца за да се видим. За да не губим време се събрахме още на обяд. Алкохолът се лееше щедро, подкрепен със стабилни количества сладки изкушения. Разказвах им въодушевено за онлайн аферата си със секси актьора от любимия си сериал, а те се забавляваха на мой гръб. И те като мен не приемаха нещата сериозно. Всички бяхме единодушни, че е идеалната “изтривалка” след бившия.

Позвъняването на куриера на вратата ме изненада. Беше неделя, не очаквах пратки. Момчето ми се усмихна лъчезарно, когато ми връчи букет от бели рози и елегантна подаръчна торбичка със златиста панделка. Пожела ми приятен ден и изчезна, а аз стоях глупаво зяпнала на прага. Веднага ми просветна от кого е пратката. Преди седмица Андре поиска домашния ми адрес, искал да ми прати някаква книга.

Върнах се при приятелките си обзета от еуфория. Сложих букета на почетно място в дневната и нетърпеливо отворих торбичката. Вътре ме очакваше картичка и кутия от любимите ми бонбони с пълнеж от солен карамела. Щом видях картичката се разсмях. Отпред имаше нарисувам инхалатор вързан с панделка и надпис “You take my breath away”[6]. Отворих я. Беше надписана с червен химикал. Почеркът беше равен, остър, наклонен на дясно.

“Une orange sur la table
Ta robe sur le tapis
Et toi dans mon lit
Doux présent du présent
Fraîcheur de la nuit
Chaleur de ma vie.[7]

Отдолу се мъдреше подпис: “Bisous, Andre[8]”.

Направих си селфи сърдито сочейки картичката. Пратих му го и му написах: “Ще те убия, момченце, думичка не разбирам! Сега ще ме караш да ровя в нета, да ти разбера писанията.”

Отговорът му последва веднага: “Изненада!!! 😀
Мисли си за мен, докато се наслаждаваш на бонбоните <3<3<3”

“О, със сигурност… Но искам превод в ефир на картичката.”

“Хм… ще си помисля. Тръпни в очакване и никакъв Гугъл Транслейт! Ясно? До довечера ХХХ”

Прехапах замечтано устни, нетърпелива за предстоящия видеочат. Приятелките ми пърхаха около мен, отразявайки собственото ми вълнение. Наляхме си още вино и потънахме в разговор за изфантазираните си любовници, кискайки се като тийнейджъри на пикантериите.

Едва изчаках да си тръгнат за да се обадя на Андре. Налях си още вино, запалих свещите на нощното си шкафче и се настаних на леглото. Кутията с бонбони лежеше в скута ми. Взех една и я изядох бавно, на малки хапки, наслаждавайки се на вкуса, топящ се на езика ми. Главата ми бе позамаяна от изпитото вино.

Пръста ми нетърпеливо натисна бутона за видеоразговор. Стори ми се че мина цяла вечност преди да отговори. Екранът светна, а аз затаих дъх попивайки гледката с блеснал поглед.

– Bonsoir, ma belle[9]! Подрани. Не съм готов, тъкмо излязох от банята.

– Виждам… – промълвих едва, останала без дъх.

Мокър, рошав, само по кърпа около кръста. В късата му прошарена брада проблясваха капчици вода. Коремът ми се сви от копнеж. Докоснаха екрана. Прехапах устни за да не се разплача от мисълта, че ни разделят две хиляди километра, няколко граници и една часова зона. Както и всички рестрикции, наложени заради пандемията.

– Хей, къде се отнесе? Разгада ли картичката?

– Не. Ти ми я прочети…

Устните му се извиха в усмивката на мъж, който е съвсем наясно колко убийствено действа на жените.

– Слушай…

Гласът му ме обгърна в прегръдка. Топла, силна, изпълнена с желание…

Един портокал на масата.

Роклята ти – на пода.

A ти – в леглото ми.[10] – изрецитира бавно Андре на английски. Гласът му целуваше с копнеж шията ми, вкусваше жадно устните ми.

– …Прекрасни мигове на настоящето.

Свежестта на нощта.

Топлината на моя живот.

Разтреперена стиснах китката си, търсейки някаква опора. Погледът ми се плъзгаше по голите му гърди, представяйки си, че го докосвам наистина. Прошепнах:

– Разгадай ми го…

Гласът ми се вплете в неговия дъх, който усещах в косата си.

– Каня те… в леглото ми…

Смехът ми звънна в стаята, за миг преодоля всичките проклети две хиляди километра между нас и го целуна по устните.

Млъкнах рязко. Потърсих очите му на миниатюрния екран. Показалецът ми замислено се плъзна по брадичката ми. Свих устни.

– Твърде си облечен за такава покана.

Устните на Андре се извиха в дяволита усмивка.

– Сигурна ли си? Само това ли?

Кимнах притеснена, че съм отишла твърде далеч. От устните ми се отрони стон, когато той без грам колебание хвърли кърпата на стола до него.

– Каня те в леглото ми, – повтори с изкусителен тон – но си твърде облечена за да приемеш поканата.

Сърцето ми биеше лудо. Кожата ми настръхна под дрехите, жадна за неговата милувка. Дишах на пресекулки. С треперещи пръсти съблякох блузата си. Опрях телефона в таблата на леглото, така че да ме вижда цялата, и бавно започнах да събличам една по една останалите си дрехи. Наслаждавах се на нетърпението му. Дишането му се учести, очите му изпиваха всяко мое движение.

Надвесих се над телефон, напълно гола. Съблякла не само дрехите си, но и цялото си банално ежедневие.

– Сега мога ли да приема поканата ти?

Отвърна ми с усмивка. Обезоръжен, хванат в мой плен.

– Настоявам…

Прокарах бавно ръка по цялото си тяло започвайки от устните, спуснах пръсти надолу по шията си, нежно обгърнах гърдите си, така както бих искала да ги докосва Андре. Погледът и ръцете му, следваха моята ръка. Дъхът му отново ме бе прегърнал и целуваше косата и кожата ми.

Продължих надолу. Пръстите ми очертаха спирала около пъпа. Когато стигнаха до тъмния триъгълник на пубиса, застинаха предизвикателно. Обходих с поглед всеки милиметър от тялото му, наслаждавайки се на силата, която се излъчваше от напрегнатите му мускули. Проследих жадно сребристата линия на корема му, която ме водеше надолу към пълното удовлетворение.

– Продължавай, не ме измъчвай повече. – изръмжа нетърпеливо Андре.

Засмях се дяволито. Отдръпнах ръка от себе си и легнах странично. Започнах отначало танца на пръстите. Устните, шията, гърдите, пъпа… Накрая пръстите ми потънаха във влагата между краката ми. Той ме последва със стон. Затворих очи. Диханията ни се сляха в съвършен синхрон. Почти можех да усетя топлината на кожата му и тежестта му върху себе си. Викът на екстаза ми изпълни спалнята.

Но остана нечут от Андре. Когато отворих очи за да срещна погледа му, връзката бе прекъснала. Миниатюрният екран на смартфона ми чернееше студено. Гледах го застинала.

“Last seen 2 minutes ago[11]” уведоми ме услужливо месинджъра. Навлякох блузата си и се опитах да се свържа отново с него. Нямаше ефект. Андре не беше онлайн.

Изтрезнях на секундата. Не само от виното, но и от илюзията, в която сама се бях вкарала. Какво по дяволите правех? Какво целях с цялата тази глупост? Не знаех какво изпитвам, бях изпразнена от мисли и емоции. Всичко вълнуващо, което бях изпитала, откакто започнах да си пиша с Андре, се изпари. На негово място се отвори една непоносима празнина.

Стана ми студено, тялото ми затрепери неконтролируемо. Пъхнах се под завивката и се свих на кълбо. Скоро се унесох в неспокоен сън. Призори ме събуди тихият звън на нотификациите.

“Съжалявам, че ни прекъснаха така. Половината град беше без Интернет. Обади ми се щом се събудиш. Нощта бе самотна без теб, ma belle.”

Разплаках се от гняв и безсилие. Разкъсвах се между желанието да му се обадя и желанието да нямам повече нищо общо с него. Цял ден бях непоносим буреносен облак. Въпреки че не отговарях на съобщенията му, той не спираше да ми пише и да се опитва да ми се обади. Накрая не издържах, трябваше да сложа край на този фарс, в който сама се бях вкарала.

Най-лесно беше да го банна и да забравя. Но не можех. Обадих му се. Лицето му светна от радост, когато ме видя.

– Липсваше ми, Таня! Притесних се след цял ден мълчание от теб.

– Имах работа. – смотолевих, избягвайки погледа му.

– Добре ли си?

Поех си дълбоко дъх и заговорих бързо, от страх, че няма да мога да сложа край.

– Не, не съм добре! Не мога повече така. По-добре…

– И аз! – прекъсна ме нетърпеливо. – След снощи… Не искам крадени мигове между другото. Искам да те видя на живо, да те целуна наистина.

Зяпнах го объркана.

– Но, Андре, аз… не мога…

Млъкнах зашеметена. Сърцето ми биеше лудо, осъзнало преди мен какво ми е казал. Опомних се, когато ме попита дали го чувам.

– Да, да… Трябва да затварям.

Следващите часове ми бяха в мъгла. Правех всичко автоматично. Имах още две консултации с клиенти – нямам никакъв спомен от тях. Не помня как съм стигнала при бившия си, за да взема децата. Помня само съобщението, което получих от Андре към полунощ: “Само кажи и в петък съм при теб.”

Пръстите ми искаха да отговорят веднага, но страхът ме парализира. Споменът за всичките ми провалени връзки изплува и лепкаво се вкопчи в мен, изпълвайки ме със съмнение. Ами ако той си играеше с мен и бях просто поредното развлечение? Андре беше известен актьор, за какво му беше да се занимава с мен. Но пък последните седмици ми беше отделил толкова време и беше толкова настоятелен да ми докаже, че не е просто един фалшив профил.

Лежах в тъмното, вперила поглед в тавана. Не можех да реша какво да правя, а сънят не идваше за да ме отърве от мъките ми. Най-лесно беше просто да го блокирам и да забравя някак си. Исках да избягам! Онлайн общуването правеше бягството толкова лесно, но копнежът да потъна в прегръдките му, беше непреодолим. Поглеждах съобщението през няколко минути, за да съм сигурна, че не сънувам и от страх, че ей сега ще изчезне, че всичко ще се окаже все пак една измама на един фалшив профил. Към три часа посред нощ, скапана от безсънието и вътрешната борба, реших, че няма смисъл да се измъчвам повече. Написах му:

“Един портокал на масата…
Каня те в леглото ми.
Знаеш адреса ми.”

Последва светкавичен отговор: три усмихнати емоджита със сърчица вместо очи.

Заспах прегърнала телефона до сърцето си.

Следващите дни се люшках между влюбената еуфория, че ще го видя и страха, че ще го видя. След толкова години брак, отдавна бях извън играта на срещите. Чувствах се по-глупаво и от тийн. Мислех си, че на тях някак си отвътре им се отдава любовната игра и не им дреме толкова, просто се хвърляха храбро в емоционално-хормоналния потоп, без страх, че ще бъдат наранени.

Очуканото ми сърце обаче се свиваше от ужас и влюбено вълнение. Всички стари любовни неуспехи натежаха в мен с неочаквана сила. За три дни се погледнах в огледалото повече пъти, отколкото за последните три години. Понякога не можех да се нарадвам на очарованието на образа си, друг път се ужасявах от гледката. Отдавна не бях на двайсет. Бях родила четири деца и това бе оставило своя отпечатък върху тялото ми. Закръглените ми форми хич не ми се струваха апетитни. Косата ми се струваше твърде тънка и безформена. Устните – твърде бледи, а и тези торбички под очите ме състаряваха.

Не казах на никого, че Андре ще дойде в София. За пред бившия скалъпих някаква опашата лъжа, че ще работя и през уикенда и няма да мога да се занимавам с децата както обикновено, та да ги вземе в четвъртък вечерта.

Страхувах се да се зарадвам. Страхувах се какво ще обяснявам на всички, ако ме излъже и не дойде. Страхувах се от укора на приятелките си, че сама се вкарвам в беля. Страхувах се и от това, че ще ме насърчават да продължа тази авантюра без много да му мисля, водени от желанието си да изпитат отново любовни трепети през моите преживявания. Страхувах се как би реагирал бившия ми. От това ми беше най-гадно.

За първи път след раздялата ни, осъзнавах истински, че независимо какво става, ние ще останем завинаги свързани през общите си деца. Ами ако бившия ми и Андре не се харесат, когато се запознаят? Ами ако децата ми не харесаха Андре? Ами ако Андре не хареса децата ми? Отпъждах настоятелно тези въпроси, повтаряйки си, че е твърде рано да мисля за това, че може въобще да не се наложи да го мисля. Все още не знаех дали мога да вярвам на думата му, дали наистина ще дойде.

В същото време трескаво организирахме пристигането му. Помогнах му да намери хотел близо до вкъщи, изпратих му номерата на такситата, които предпочитах, любимите ми заведения, от които поръчвах храна, както и указания как да използва градския транспорт, ако се наложи. Мисълта, че ще спи само на петнадесет минути от дома ми и че ще вървим по едни и същи улици ми действаше като дрога.

Андре ме разпитваше за всякакви дреболии за престоя си в София, дали някога съм била в хотела, който избрахме, дали да ми донесе нещо от Париж. Поне по няколко пъти на ден ми пишеше колко часа остават до полета му, както и до къде с подготовката си.

Уговорката за самата среща беше лаконична: “Ще те взема, живея близо до летището. Пиши ми, когато кацнеш.”

В главата си обаче я разиграх стотици пъти. Не можех да реша как да се държа. Дали да запазя някаква дистанция между нас или просто да се хвърля на врата му, както правеха всички в “90 дни до сватбата”[12] при първата среща. Чудех се колко ли подобни сцени бе заснел Андре. Има ли наръчник как да реагираш правилно на първа среща, след бурен онлайн флирт и и полу-успешен онлайн секс?

Самолетът трябваше да кацне в петък по обед. Бях си запланувала един куп “неотложни” задачи за да уплътня времето до тогава. Само че неотложните задачи отнеха много по-малко време отколкото ми се искаше.

Дори след като изпробвах всичките си дрехи по няколко пъти, преди да реша какво да облекла, ми остана много време за мислене и притеснение. След кратко безплодно въртене вкъщи се облякох, сложих си лещите вместо очилата. Успях да укротя косата си с няколко фиби и завърших визията си с червило в нежно розово. Погледнах се в огледалото само веднъж, мимолетно, за да не се разколебая и изхвърчах навън.

След десет минути бях на летището, до кацането на полета му оставаше повече от час. Помотах се в парка на летището, който за щастие бе отворен. Денят беше прекрасен. Тих, слънчев, скоро не бе валял сняг и беше сухо. Но все пак беше февруари и температурите бяха под нулата. Порядъчно измръзнала влязох в чакалнята.

Половин час до кацането. Обикалях залата и поглеждах часовника си често, често.

Пет минути до кацането! Задъхах се от глупавата маска, зави ми се свят. Излязох навън. Пресякох и се подпрях на ниската ограда отсреща. Беше много студено за да седя на цимента, но имах нужда от опора. Свалих маската и поех жадно ледения въздух, осъзнавайки, че съм изпаднала в паника. Наложих си да дишам бавно и дълбоко, за да се успокоя. Тихият звън на нотификациите от телефона ме разтрепери отново.

“Чакам да ми проверят документите. 😀 😀 😀  Останах без капка търпение. <3 Къде си?”

“Отвън, точно до пилоните със знамената.”

Застинах права вперила поглед във въртящата се врата на изхода, която изплюваше един по един пътниците. Разпознах го веднага. Устоях на порива да му помахам. Исках да ме потърси, да ме намери сред останалите пътници и посрещачи. Не ми стигаше, че е изминал целия път от Париж до София заради мен. Още не можех да повярвам, че е съвсем истински човек от плът и кръв, а не поредния изфантазиран мъж в живота ми.

Откри ме за секунди. Прикова ме с поглед за да не избягам и с познатата ми уверена походка прекоси разстоянието между нас. Без контекста на реалността си го представях по-висок и по-едър отколкото беше всъщност. Софийското слънце блестеше в прошарената му коса. Очите му се смееха. Носеше дънки и черно палто, което подчертаваше силните му рамене. Багажът му бе само голяма туристическа раница.

– Bonjour[13]! – поздрави Андре, спирайки на един дъх разстояние от мен.

– Добре дошъл… момченце. – засмях се смутено.

Мислех, че ще се разпищя от радост и все пак ще му се хвърля на врата. Вместо това се изучавахме мълчаливо с влюбени погледи. Андре свали маската си и ми се усмихна лъчезарно. Топлата му ръка ме погали по бузата.

– Mon cher, толкова си хубава на живо!

Това беше. Предадох се, притиснах се в него и потънах в прегръдката му. Опрях измръзналата си буза в неговата. Кожата ми пламна, когато брадата му ме одраска. Вдъхнах уханието му и запечатах завинаги в спомените си мига, в който устните му докоснаха моите и цялото ми тяло се развълнува.

Има нещо толкова сладко и неустоимо в новата разцъфваща любов. Не ме интересуваше какво ще се случи от този момент нататък, този спомен нямаше да може да ми го открадне нито едно любовно разочарование.

– Да не стоим повече тук, премръзнала си. – подкани ме Андре.

Кимнах, останала без думи и без дъх. Посочих неопределено към паркинга.

– Колата ми е наблизо. Ще те закарам до хотела.

Той погледна часовника си.

– Ще мога да се настаня най-рано след два часа.

– Тогава отиваме у дома. Сигурно си гладен и уморен.

Мълчахме неловко през целия път. Живеех в краен квартал и нямаше нищо интересно за показване или разказване. Стисках до болка волана за да не си личи, че пеперудите, които обичайно пребиваваха само в корема ми, сега се бяха разлетели из цялото ми тяло и ръцете ми трепереха от вълнение. Нарушихме мълчанието едва когато влязохме в апартамента ми.

– Чувствай се като у дома си!

Котаракът ми се появи с протяжно мяукане и се отърка в краката на Андре. Андре го погали по главата.

– Май ме харесва.

– Този лигльо харесва всички. Няма отърване от него, обича да му обръщат внимание.

Не знаех какво да правя със себе си докато той се освежаваше в банята, за това се шмугнах в кухнята и извадих брошурите с менютата на любимите си заведения.

– Мислех да сготвя нещо, но тази сутрин осъзнах, че не знам какво обичаш. – промърморих замислено, когато Андре влезе при мен. – Какво искаш да поръчаме? Китайско, пица?

– Мисля, че имаме всичко необходимо. – гласът му премина като ток през тялото ми и наелектризира всяка моя клетка.

Обърнах се. Той стоеше до масата и се усмихваше с дяволити пламъчета в очите. Пресегна се и взе един портокал от купата с плодове.

– Май си прав, момченце. – отвърнах му със смях.

Взех портокала и го върнах при останалите плодове, стопявайки разстоянието помежду ни.

– Един портокал на масата. – промълвих преди да го целуна.

– Роклята ти – на пода. – продължи той, придърпвайки ме плътно в прегръдките си.

– А ти – в леглото ми… – довърших, плъзвайки ръце под пуловера му.

Кожата му настръхна. Нетърпението ни нарастваше с всеки забързан удар на сърцата ни. Краката ни сами ни отведоха до леглото, зад нас се изви диря от разхвърляни дрехи. Не бързахме, въпреки нетърпението.

Милиметър по милиметър опознавахме педантично с пръсти и устни телата си, които вече познавахме добре с очите си. Насладата да усещам истински тежестта му, топлината му, да долавям миризмата му, бe несравнима с всичките ни предишни преживявания взети заедно.

Не знаех, че е възможно някой да те подчини с нежност. Заедно с дрехите ми, той съблече от мен и всичко, което ми бе тежало твърде дълго и бе заплашвало да ме прекърши. В този безмълвен любовен диалог бях готова на абсолютно всичко за Андре.

Доскорошната фантазия доби почти болезнена реалност. Притеглях го все по-плътно към себе си, в себе си, но все не беше достатъчно близо. Накрая исках да се разтопя като сняг върху горещ пясък и да попия в кожата на Андре, за да не може нищо и никой да ни раздели.

Лежахме вкопчени един в друг в отеснялото легло след като огънят на страстта ни бе станал на въгленчета. Отпуснала глава на рамото му зарових нос във врата му за да го погаля с истинските си устни. Истинската му ръка тежеше върху все още развълнуваните ми гърди. Пръстите му разсеяно галеха тъмните кръгове около зърната ми.

Мракът завземаше спалнята сантиметър по сантиметър. Чувахме животът навън, който искаше да си продължи по старому. Но аз не исках да продължи по старому, исках да задържа промяната и тя да не остане заключена само в миговете заедност, които бяхме изживели току-що.

– Ако не стана сега, ще закъснея за резервацията си за хотела.

Стори ми се, че долових тъжни нотки в гласа му.

– Остани… Не отивай в хотела. Остани при мен. Знам, че уговорката ни беше друга, но… Остани! Да не губим и без това малкото време, което имаме преди отново да се върнеш в Париж.

Не виждах добре лицето му в полумрака, но усетих с цялото си тялото въздишката на облекчение.

– Ще остана, mon cher!

Надигнах се на лакът и се надвесих над него за да виждам изражението му.

– Сега какви сме си? – попитах смело.

– Какви искаш да си бъдем?

Замълчах, въпросът му ме хвана неподготвена. Целунах го за да прикрия объркването си и купищата страхливи чуденки, които се зародиха в главата ми. Той прибра зад ухото ми кичурите коса, падащи пред лицето ми и се усмихна окуражително.

– И мен ме е страх, Таня! Връзките от разстояние често са болезнени и объркващи.

– А и не сме на двайсет, всеки си има свой вече изграден живот…

– Така е, не сме на двайсет. Но това е хубаво. Не мислиш ли?

Смръщих се. Не разбирах какво има предвид. Той се усмихна още по-широко. Погледът му обхождаше лицето ми.

– Преживяли сме какво ли не, вече знаем какво искаме. Поне аз знам. – преплете пръсти с моите и целуна дланта ми. – Ако решим да опитаме, можем да намерим начин. Нали?

Лицето му помръкна, може би съвсем точно долавяйки колебанието ми. Опитвах се за секунди да претегля всички плюсове и минуси на подобна връзка, да преценя в един миг всички ония “ами ако…”, които отблъсквах през последните дни. Оказа се, че не ме бива в тази математика. Гледах го и единственото, което имаше значение беше настоящия миг и завинаги скътаните в спомените ми целувки и споделена близост.

– Да опитаме тогава. – промълвих с полуусмивка.

Радостта му плисна навън. Смехът му изпълни спалнята и попи в стените. Андре ме сграбчи в прегръдката си и с едно движение се озова върху мен.

– Все искам да те питам, защо ме наричаш момченце? По-голям съм от теб с дванадесет години.

Зарових пръсти в косата му.

– Момчетата искат да пораснат, да станат големи и силни мъже, любопитни са, смели, дори безразсъдни. В момчешката енергия има движение и страстна жажда за живот. За това…

– Най-хубавият комплимент, който съм получавал. – каза замечтано Андре.

Разсмях се по детски. Тревогите ми лежаха някъде на пода заедно с дрехите ни. Въгленчетата на желанието отново се разпалиха в буен огън. Пожелах си никога да не угасват между нас. За първи път си позволих да мечтая за нещо повече от откраднати между натоварените ни графици целувки.

Фалшив профил в Истнаграм се оказа истински. Изфантазиран мъж се превърна в реалност. Защо и една изфантазирана връзка да не се окаже успешна?

“Един портокал на масата…
…А ти – в леглото ми.
Прекрасни мигове на настоящето…”


[1] Как си?

[2] Добре ли си?

[3] Не разбирам. На английски, моля.

[4] Извинявай. В шок съм… Мислех, че не си истински.

[5] Истински съм.

[6] Оставяш ме без дъх. (англ.)

[7] Alicante – Жак Превер

[8] Целувки, Андре (фр.)

[9] Добър вечер, прекрасна моя! (фр.)

[10] Превод на Alicante

[11] Последно видян преди 2 минути (анг.)

[12] Реалити предаване по канал TLC

[13] Здравей! (фр.)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *