Одеялцето {разказ}

Стреснах се в съня си посреднощ и го видях приседнал в долния край на леглото. Премигнах невярваща и в този миг изчезна. Реших, че просто ми се е привидяло още недобре събудена. Но следващата нощ, отново се събудих по никое време и странното същество отново беше там. Този път се задържа, колкото да видя, че е космато от глава до пети. Щом се надигнах на лакът за да го огледам по-добре, то изчезна.

Изсумтях недоволна. Беше ми омръзнало какви ли не същества от паралелните светове да се мъкнат при мен по нощите. Някои просто си стояха мълчаливо и не ме закачаха, но повечето бяха истински досадници. Въобще не се съобразяваха, че в момента не съм на работа и искаха всякакви откачени неща от мен.

Отпуснах се на възглавницата с надеждата да си доспя, но любопитството ме бе заглождило. Трябваше ли да бъда притеснена заради новото същество? Не бях срещала нещо подобно досега. Не знаех от къде идва и дали е настроено враждебно. Умората обаче ме пребори и заспах.

Следващите нощи очаквах косматото нещо да се появи отново, но нищо не се случи. Цяла седмица нямах посетители. Успях да се насладя на почивката си и времето със сина си, дори косматото същество избледня от мислите ми.

Всичко беше наред, докато сина ми не връхлетя посреднощ в спалнята. Мушна се при мен в леглото и се скри под одеялото.

– Мами, – прошепна плахо той – едно йети плаче в стаята ми.

Разсъних се моментално, скочих от леглото и изтичах в стаята на момченцето си. Косматото същество седеше на леглото и плачеше с глас. В мига в който ме видя, съществото скочи от леглото и… изчезна. Застинах на прага от изненада.

Ядосана и разочарована креснах:
– Хей, страхливецо, къде изчезна?

Обходих стаята няколко пъти, надявайки се, че може да се е свряло в някой ъгъл. Нищо. Изсумтях сърдито и се върнах в леглото. Гушнах сина си, целунах го по челото и го успокоих нескопосано:
– Сънувал си, миличък.

Синът ми не беше глупав, забелязваше някои от съществата, но за сега ги приемаш съвсем нормално и рядко разпитваше. Понякога си мислех, че знае повече от мен за тях. Той бе едва на пет и му беше рано да пътува с мен между световете. За сега ме придружаваше само рижия ни котарак, който ми помагаше да не губя връзката с моя свят и да намирам лесно пътя в лабиринта от паралелни вселени.

Опитах се да заспя отново. Стисках очи, въртях се, намествах възглавниците. Накрая се отказах. Отидох в хола с идеята да си полегна на дивана и да си пусна някой сериал.

Щом стигнах в хола, зяпнах. Косматото нещо се беше свило на дивана. Хлипаше и се клатеше напред-назад, обвило ръце около косматите си колене. Изглеждаше точно като сина ми, когато е разстроен.
Потрих очите си с ръка и се ощипах, да проверя дали съм будна. Съществото все още беше там.

– Какво си ти?
Нещото бавно извъртя глава към мен.
– Стой! Не бягай! – извиках и хукнах към него.
Стиснах го здраво за рамото, мърморейки под нос заклинание, което да го обездвижи.
– Н-н-не ме наранявай… – изхленчи то.
Дръпнах се рязко, без да довърша заклинанието.
– Добре, добре, само не бягай. Ти… сънувам ли те?
То поклати тъжно глава.
– Истински съм. И си изгубих одеялцето. – На последната дума се тръшна настрани и ревна отново.
– Изгуби си какво?!
– Одеялцетооооооо! – ревна косматото йети и едно сополиво балонче се наду от кафявия му нос. – Искам си одеалцетооооооооо! Не мога без негоооооо!

Прокарах нервно ръка през косата си. Какво да го правя това нещо сега? Бях се разправяла с какви ли не митични същества, но дете йети? Това беше новост.

Клекнах пред него. Заговорих нежно, така както успокоявах сина си:
– Добре, миличко, ще намерим одеялцето ти. Само се успокой. Искаш ли горещ шоколад?

Мислено се плеснах по челото. Това си беше тъпо предложение. Но явно привлече вниманието му, защото съществото спря да реве, избърса си сополите с лапа и ме погледна жално:
– С много захар и сметана?
Кимнах, учудена, че въобще знае какво е горещ шоколад.
– Само спри да ревеш и да се тръшкаш. А аз ей сега ще ти направя вкусничък горещ шоколад с много захар и сметана. Съгласен?

Йетито се ухили, разкривайки два реда огромни остри зъби. Надявах се да не е злобен хапльо като котарака ни.

Направих голяма доза горещ шоколад и го занесох на нещастния косматко. Той го изгледа с блеснали очи, пое го нетърпеливо с лапи и отпи щедра глътка. След още две глътки, лицето му се разведри, замаха щастливо с косматите си крака, които не стигаха до пода, и ми се усмихна.

– Казвам се дон Квадратилиеро, но мама ми вика Бухчо.
– О, значи имаш майка?
– Ама разбира се, че имам… – духчето помръкна внезапно – и сигурно вече се притеснява за мен. Трябваше да съм се прибрал преди дни, но сега като ми го няма одеялцето, няма как да го направя.
Седнах предпазливо до Бухчо.
– Значи трябва да ти намерим одеялцето за да можеш да се прибереш?
Йетито закима енергично.
– Одеялцето е връзката ми с вкъщи. Нали знаеш, паралелни светове и такива работи.
Кимнах замислено, знаех разбира се. Макар че понякога ми се искаше да не знам.
– Добре, Бухчо. Да намерим тогава одеялцето. Помниш ли къде го видя за последно? В нашата къща ли беше?
Той кимна.
– Тук се приземих, когато пристигнах. В една тъмна малка стая, която май наричате килер. Отворих вратата и се разходих в коридора за да видя къде съм попаднал. Но онова оранжево нещо с опашка, което съска, ме изплаши и аз побягнах навън. Когато после се върнах за одеялцето си, него го нямаше.
Очите на Бухчо се напълниха със сълзи и той ревна отново.
– Хей, хей! Недей да плачеш, моля те. Ще го намерим. Ти си допий шоколада, а аз ще проверя отново в килера.

Съществото подсмръкна, омърлушено надигна чашата. Изнизах се бързичко към коридора и отворих вратата на килера. Огледах критично бъркотията. Нищо чудно, че дон Квадратилеро си е изгубил одеялцето тук. Само мен ме нямаше вътре. Чудесен повод да разчистя всички боклуци, които бяхме натрупали през годините.

Заизваждах празни кутии, счупени играчки и… чифт щеки за ски? От къде ли се бяха взели? Обещах си горещ шоколад за награда и продължих да вадя ненужните вещи. Скоро коридора се изпълни с боклуците ни, а в килера останаха само сенки. Одеялцето на Бухчо го нямаше.

Тогава ми просветна отчайваща мисъл. Изтичах обратно в хола.
– Бухчо, одеялцето ти невидимо ли е?
Той поклати отрицателно глава.
– Розово е, на сини квадратчета. В едното ъгълче е скъсано, защото… защото… ами защото го изгризах. – сведе виновно поглед Бухчо.
– Хайде да го потърсим заедно.

Тръгнахме из къщата. Претърсихме всяко ъгълче и ниша, надникнахме зад всяка врата, във всеки шкаф. Излязохме дори на терасата и търсихме около саксиите с цветя и билки. Тихичко прерових и спалнята си. Добре че нямам много вещи, успях да прегледам всичко без да събудя сина си.

Обиколихме няколко пъти хола, съпроводени от любопитните жълти очи на котарака, който ни наблюдаваше надменно от кошницата си.
През прозорците вече се промъкваше сутрешното слънце, когато аз се свлякох отчаяно на пода. Одеялцето го нямаше никъде. Бухчо се беше свил до мен и тихичко плачеше. Посегнах към котарака, който тъкмо се бе измъкнал от мястото си и се протягаше доволно.

– Ей, проклетнико, виждал ли си розовото одеялце?
Той надигна глава изпод ръката ми и ме изгледа неразбиращо. Опашката му се замята сърдито.
– И да знаеш няма да ми кажеш, нали?

Изпъшках измъчено. Огледах се отново, когато погледът ми попадна върху кошницата на котарака. От единия край се подаваше някакъв парцал, който не бях виждала досега. Дръпнах го и и ахнах. Одеялцето на Бухчо!

– Ах, ти крадлив котарако!
Котарака измяука и избяга, преди дланта ми да успее да се стовари върху гърба му. А аз избухнах в смях. Трябваше да се сетя, че котарака има лапа в цялата история. Скоро не бяхме пътували между световете и ето, че си е намерил начин да се забавлява.

Бухчо скочи от мястото си. Изписка радостно, когато видя одеялцето в ръката ми. Грабна го и… изчезна преди да мога да го разпитам.

След малко котарака подаде глава иззад вратата, измяука жално, сякаш се разкайва за стореното. Не че му повярвах. Замъкнах се уморено в кухнята и си направих чаша горещ шоколад с много захар и сметана. Изпих я на терасата, планирайки следващото ни пътешествие между световете.

Яна Мицева, 10.05.2020 г.

One Reply on “Одеялцето {разказ}”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *