Действие 2, сцена последна…

Пердикан:
Сбогом, Камий! Върни се в манастира и когато слушаш отвратителните истории, които са те отровили, отговори това, което ще ти кажа: всички мъже са изменници, непостоянни, лъжци, бъбривци, лицемери, надменни и подли, чувствени и достойни за презрение; всички жени са коварни, лукави, тщеславни, любопитни и развратни: светът е бездънна помийна яма, където най-безобразни гадини пълзят и се мятат върху планини от кал, но на света има нещо свято и възвишено – това е връзката на две такива несъвършени, такива ужасни същества! В любовта често си мразен, често си нараняван, често си нещастен , но обичаш и когато застанеш на прага на гроба, можеш да се обърнеш, да погледнеш назад и да кажеш: „Аз често страдах, понякога съм лъгал, но съм обичал, живял съм аз, а не някакво изкуствено същество, създадено от моето високомерие и от моята скука!“

***

„Сбогом, любов! Не се научихме, не успяхме, не можахме да я задържим. Не сме достойни, не разбрахме как. Но ние обичахме. Сами постигнахме любовта. Човекът откри любовта, после Бог дойде да я докаже. Преживяхме любов, но защо умряхме за нея? Защо сме мъртви в любовта, която никога не отпада.
В тази пиеса Алфред дьо Мюсе е жесток към своите герои. Той им дава любов само за няколко секунди. Дори Ромео и Жулиета са имали повече време в любовта. Мюсе е по-строг и от Шекспир. Само няколко секунди Пердикан и Камий живеят като влюбени на земята. После трябва да се разделят – заради смъртта на Розет, но най-вече заради самите себе си. Любовта е невъзможна заради самите влюбени.
Връзката с времето на Мюсе е, че и в нашия свят миналото вече го няма, а бъдещето все още не е дошло. Сегашният човек виси в нищото и бълнува, че обича.
Да, за секунда успява и това е последната жива надежда. Не се шегувай с тази последна надежда за любов. Не се шегувай с това, за което си създаден.“
Мариус Куркински

––––––––––––

Женичка, мила, хиляди благодарности, че ни подари това вълнуващо преживяване (нищо, че пропуснахме първия половин час :))