Любов ли бе да го опишеш…

Влюбена съм в децата си!!!

Впечатляващо е как можеш да си толкова запленен от някой, който редовно и безапелационно те поставя на мястото ти. Впечатляващо е какъв механизъм на привързаност ни е заложен от природата, биологията или там каквото щете.

Истинска, чиста, безусловна любов. Двустранно.

Каквото и да сторят, не мога да не ги обичам. Колкото и да се гневя и крещя, не мога да не ги обичам. И вярвам, че това чувство само ще се засилва с времето.

Завиждам им съвсем сърдечно за откровенността и свободата. И тихичко се моля да не ги повредя непоправимо. Света се нуждае от деца, такива които порастват, но си остават деца в душите. Не, не инфантилоподобни неандерталци. А чисти, откровени, обичащи хора. Хора умеещи да се радват на всичко, да са благодарни и да оценяват всеки ден, всеки миг подобаващо.

Радвам се, че имам такива малки учители и съм благодарна за предизвикателствата, които поставят пред мен.

Обичам ви, моя чета от момчета!

Благодар ви!

За маковете изтръгнати с корените от градината.

За виковете.

За прегръдките.

За тишината.

За пакостите.

За стила ви на обличане.

За нестандартните решения…

За всичко!

2 Replies to “Любов ли бе да го опишеш…”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *