липсвам

Аз

съм

опустошена!

Повечето хора сигурно биха използвали думата депресия, но на мен ми е чужда… Аз съм празна отвътре, безчувствена, апатична, инертна като водорасло…

Имам пране на повече от 48 часа в пералнята. Непростряно, препрано два пъти… не е простряно не защото е забравено и нямам време, а защото са ми нужни два дни да надмогна вцепенението си и да стана, да отида до пералнята, да извадя прането, да го простра….

Спя по 12 часа. Не защото имам нужда от толкова много сън, не. Спя толкова, защото иначе сутрин ще се наложи да стана от леглото, което значи да направя нещо, да направя усилие. Същото се случва и вечер. Лягам късно, защото иначе трябва да направя усилие и да си легна, да прекъсна инерцията… Нищо не ме боли, не съм физически парализирана, парализирана съм душевно.

Наскоро ми отне една седмица (да, не съм сгрешила СЕДЕМ дни са!) за да разчистя люлеещия се стол, върху който бяха оставени малко дрехи и чанти.

Имам емоции, но нямам чувства. Вцепенена съм.

Имам емоции, но нямам чувства. Гневя се, плача, смея се, вдъхновявам се, но вътре е празно.

Няма фон, няма основа. Не мога да съчувствам, не мога да обичам, не мога да се радвам. Не знам дали чувствата са само зазидани някъде вътре в мен или просто са си заминали някак. Няма ми го живеца! Толкова отдавна го няма, че започнах да се чудя дали въобще съм го имала и дали не ми липсва по рождение.

Не знам от кога съм така. Не знам от кога страдам от депресия. Животът ми назад е мъгла. Знам кога за първи път разбрах, че нещо не е наред – след като се роди сина ми Божидар през 2008 г. Кошмарен период, отне ми година и половина усилия да се справя долу-горе. Още не мога да си обясня защо тогава психотерапевта не ми каза в прав текст какво ми е, загуби ми почти година в преливане от пусто-празно. Не че не ми помогна, напротив, но не по същество, не за това, за което бях там, не и с депресията.

В края на 2010 година ми се стори че изплувах. Или поне страшния епизод беше минал и се върнах към „нормалното“ си състояния… както осъзнавам сега – на „умерена“ депресираност.

Съществувам някак си. Вегитирам може би е по-точна дума. Вцепенението ми се сменя с кратки периоди на нещо-като-жизненост, които някак си закърпват нещата, докато мине следващия депресивен период… И така живея на интервали и се въртя в кръг. Затворен и омагьосан кръг… непосилен!

Краят остава отворен!

5 Replies to “липсвам”

  1. Извървяла си най-важната стъпка – осъзнала си какво се случва. Сега крачка по крачка напред и нагоре 🙂

  2. Господи, колко точно си го описала! Както се казва: била съм там… Само че не си позволих това да продължи с години. Точно една година ми отне пътят наобратно – да се хвана сама да косите и да се издърпам сама от блатото. Началото на края на това вкаменяване, обаче, беше лаконично – случайно кръвно изследване и космически нива на TSH. Коего пък беше последвано от страшната диагноза „автоимунен тиреодит на Хашимото“ и заявлението на доцент някой-си „ами то е нелечимо, нищо не можеш да направиш“… Последвано от хиляди сълзи, придружени с овче вцепенение. Момиче, една жена може да направи ВСИЧКО! Има начини и начините са вътре в теб! Пак казвам – не знаеш на какво си способна. Една година след поставяне на страшната и нелечима диагноза, от уж нелечимата болест няма и следа. Дори и да е просто ремисия, дори и болестта да се прояви отново след време, вече знам как да различа случващото се в мен и накъде да гледам, за да се преборя. Ако прецениш, че мога да съм ти полезна с моята история и с пътя, който съм извървяла, пиши ми на gery_vassileva@abv.bg, с удоволствие ще споделя! 🙂

  3. Dai si vreme dori i za nai malkite ne6ta,varni se kam detskite si godini kogato si se naslagdavala na vsi4ko koeto te e zaobikalialo:zvetiata,parka,mirisa na edno svego utro,zvetovete na zorata s 4a6a kafe…Nameri na4in da se otkasne6 ot lo6ite misli…moge bi s edna molitva bez zna4enie na koi BOG se moli6 vagnoto e da otkrie6 izvora na tvoeto pozitivno sastoianie.Tova e moment ot givota koito po4ti vsi4ki izgiviavat,tainata e moge bi v tova i vapreki vsi4ko da prodalgava6 napred no ottuk natatak pravi tova koeto du6ata ti podskazva 4e e dobro bez da se podzeniava6. Vseki e vagen sam po sebe si i niama vtori povtorim,4eti knigi koito 6te ti pomagat v samotata i saumei da se naslagdava6 na ne6tata dori kogato se 4uvstva6 prazen!USPEH!

  4. Гери, аз съм със същата диагноза, но лекарствата вместо да ме стабилизират, ме вкараха в депресия и ги спрях. Така си живея. Аз също се дърпах за косата и съм била там. Време трябва, а Яна е силна 🙂

Вашият отговор на ELI Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *