и после…

Предишната ми публикация се обзаведе с много коментари и говорене по въпроса по различни канали. Разказаха се много истории, нито една от тях не беше моята (в което няма нищо лошо разбира се).

Имаше хора, които ме питаха „Мина ли ти вече?“ или ми казваха „Не изглеждаш депресирана!“, или възмутено ми обясняваха как не го били очаквали от мен (?!).

Как изглеждат депресираните хора?

Какво очаквате от мен?

Позволила съм да продължи твърде дълго, въобще съм го позволила, не съм потърсила помощ, не съм пила хапчета, децата били виновни, хормоните били виновни… Размахаха се някакви магични пръчици и заплашителни пръсти…

Благодаря, но не…

Стига!

Тихо!

Аз не съм вас.

Имам свой ритъм на развитие и начин на живот, имам собствено ежедневие в повечето случаи доста различно от вашето.

Да, гадно е да изпаднеш в състояние на безтегловност и апатия.

Не, не искам да изпадам в тези състояния, не са приятни.

Но те се случват! Дали отново ще се случат – не знам. Знам обаче, че в тези състояния има и съкровища, които си струват мъката. След всяко подобно състояние излизам окрилена, пораснала, научила много нови неща за себе си, с много прозрения и ползи за личностното ми развитие.

Научих се да не се противя, научих се да ги приемам; нучих се да продължавам да функционирам докато мине. Щом идват все още при мен, значи са нужни по един или друг начин, няма смисъл да се боря с нещо, от което бих могла да извлека полза и най-вече с нещо, което за момента не мога да предотвратя. По-добре да съсредоточа енергията си в това да извадя бисерите от калта.

Написах това, както и предишната публикация защото не смятам, че трябва да са теми табу. Това са неща, които се случват непрекъснато на много хора. Имат различни имена, форма, продължителност, вкус и цвят… Част от живота ни са, може би винаги са били, може би винаги ще бъдат, не знам. Това, което е нужно е хората да комуникират, да си говорят, да се изслушват, да задават правилните въпроси…

Не смятам, че съм направила нещо велико или героично. Нито пък това е някаква първа стъпка, първата стъпка е направена отдавна, но всяка крачка има нужда от различно време да се случи и това е много лична работа.

Правя единствено себе си! Ако това е героично и велико, то тогава приемам тези определения, благодаря!

Благодаря!

Простичко благодаря.

Не знам какво друго да кажа, щом сте в живота ми значи има защо.

2 Replies to “и после…”

  1. Евала! Да, за тези неща, както и за много други, трябва да се говори. Просто се иска много смелост някой да разказва от първо лице, за което те поздравявам 🙂

  2. Янче, браво! Да си себе си май е най-доброто, което можеш да направиш. А ако някой ми каже, че никога, ама съвсем никога не е бил в подобно състояние… не знам дали ще му повярвам. С теб съм!

Вашият отговор на Joyful Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *