„Люба Добрева: Обетът“

Предстоящо издаване

Люба Добрева: Обетът

Тя трябваше да е мъртва. Но оцеля!

Люба Добрева е необикновен ловец на магически реликви. Тя е безупречна в работата си, въпреки, че най-магическото нещо, което може да прави е чай.

Животът ѝ се преобръща, когато при рутинна задача тя и екипът ѝ са нападнати със забранено магическо оръжие. Люба е единствената оцеляла. Радостта ѝ трае кратко, когато разбира, че магия изсмуква живота ѝ бавно, но сигурно.

В шеметна надпревара с времето и въпреки нищожните шансове, ще намери ли Люба начин да оцелее? Ще може ли да плати цената на спасението?

Откъси от романа:

Обожаваше да прекарва времето си на брега на морето. Особено по изгрев слънце. След дългия тягостен престой в лечебницата сега Люба използваше всеки удобен момент да е навън.

Отпусна се назад и легна направо на хладния пясъка, който я прегърна ласкаво и пое болката и умората. Прибоят я залюля, галейки нежно слуха ѝ. С всеки плисък на вълните изтриваше по малко от тъжните мисли, които се бяха натрупали в нея. Погледа ѝ се зарея в безоблачното синьо небе.
– Добро утро, госпожице Добрева! – Владислав Стоев се извиси с усмивка над нея.
– Хей! Здравей!
Люба седна и изтупа дрехите и косата си от пясъка.
– Днес няма ли да плуваш?
– Не. Вчера се преуморих, днес ще се правя на прилежна и уж спазваща препоръките на Марта. – намуси се. – Ако зависеше от нея щях само да си стоя у дома, да ям и да спя. Само не ѝ казвай, става ли?

Марта ѝ беше забранила да плува и да се катери, въобще да забрави за тренировките си. Но Люба беше решила, че ще си възстанови активността въпреки случилото се, и отиде да плува още в деня, когато излезе от лечебницата.

Влади се подсмихна и седна до нея. Пъхна тънка картонена папка в ръцете ѝ. Обходи с топлите си кафяви очи Люба и я попита загрижено:
– Как е рамото?
– Вчера ми свалиха превръзката. Сега си имам огромен грозноват белег, който не спира да ме боли. И все така нямам идея как да разкарам проклетата магия от себе си.
– Успя ли да се свържеш с някой от майсторите, които познават дивата магия?

Люба изцъка с език. Това ѝ беше другата голяма болка – никой от майсторите, до които успя да се добере, не пожела да я приеме и изслуша. Щом разберяха за какво ги търси я отрязваха – къде грубо, къде със смешни извинения. За Люба бе очевидно, че ги е страх да не ги свържат с нападението над нея и колегите ѝ.
Влади кимна.
– Съжалявам, Любче…
Люба му беше благодарна, че не започна да я успокоява как всичко ще се нареди. Нещата са каквито са и думите му нямаше да променят нищо.

Завъртя папката в ръце, нямаше желание да я отваря, подозирайки какво има вътре. Потръпна при спомена за пожара. Разтърси глава за да прогони гадния хлад, плъзнал по врата ѝ.
– Е? Какви са настроенията в Съвета?
– Борис ме държи настрани от случая с оправданието, че е работа на вътрешния отдел. Докато не потвърдят със сигурност, че е използван Сивия пламък, нямам право да се намесвам официално. Но неофициално… за сега имам само подозрения, без конкретни факти.
Люба загриза замислено палеца си.
– Какви подозрения? Бъди по-конкретен.
Влади сбърчи чело отправил поглед към морето. Сутрешния бриз развяваше кичури от кестенявата му коса.
– Може и да греша, но… мисля, че Борис е в съюз с някоя от големите престъпни групи. – Потупа с длан върху папката в ръцете ѝ. – Открили са медальон на Вещерската поляна с отличителния знак на Невестулките.

Люба бързо отвори папката и намери снимката на медальона. Изобразяваше змия с отворена уста и стърчащ напред език, обвила тялото си около риба. Ловците на реликви най-често имаха сблъсъци с тях. Водачката им Силвия Симеонова по прякор Невестулката, беше като трън в задника на Вела. Организацията им беше голяма и силна. Люба изтръпна от мисълта, че са успели да пуснат пипалата си и в магьосническия съвет.
– Кой… къде са го намерели?
– Един от хората ми, бил е доброволец, когато са разчиствали хижата. Чист късмет, че стигна до мен. Борис твърди, че няма оставени никакви следи. Нито от портали, нито от Сивия пламък, нито от друга магия.
Люба прошепна дрезгаво:
– Невъзможно… Това не беше обикновен пожар. Всяка магия оставя следи.
Влади разпери безпомощно ръце.
– Само трябва да ги намерим. За това съм тук. Няма да позволя на Борис да потули случая. А ако наистина се е сдушил с оная, на всяка цена трябва да го разоблича.
Люба затвори папката и я прибра в чантата си.
– Благодаря за информацията. Надявам се с Бека да открием нещо полезно.

Обгърна коленете си с ръце, загледана в хоризонта. Трагедията се беше настанила тежко между двамата. Позволи си да свали защитите си. Емоциите на Влади я заляха моментално – таеше толкова гняв плътно преплетен с дълбоко усещане за безпомощност. Отдолу долови неговия страх, че губи нещата от контрол.
Въздъхна тъжно и се обърна към него:
– Ще ме изпратиш ли?

Сивата котка се появяваше периодично в трезора. Обикаляше, сърдито мятайки опашка. Всеки път се завърташе около краката му и недоволно съскаше на Люба, която пък не ѝ обръщаше никакво внимание.

Филип се опита многократно да се свърже с котката за да я успокои, но животното категорично не му позволяваше достъп до съзнанието си. Накрая се отказа и се съсредоточи върху антиките. Бързо намери свой си ритъм, потапяйки се в работата. Почти нямаше нужда да говорят с Люба. Тя сякаш беше забравила за цялото си недоволство към него и двамата се напаснаха с лекота и без много обяснения.

Часовете се изнизаха неусетно. Пръстите му изтръпнаха от магията на десетките предмети, които минаха през ръцете му. Най-после и последните кутии бяха натоварени. Върна се обратно в къщата, където завари Люба седнала на най-горното стъпало на дървените стъпала, отпуснала глава на коленете си. Беше разпуснала косата си. Къдриците ѝ падаха пищно по раменете ѝ. До нея лежаха таблета и бутилка с малко вода в нея.
— Добре ли си?
Тя вдигна глава и премигна сякаш не беше сигурна дали говори на нея.
— Да.
Филип седна до нея. Вече усещаше умората в мускулите си.
— Винаги ли си такъв?
— Какъв?
Люба се изправи рязко.
— Да се правиш, че ти пука.
— Не разбирам.
— Сега, питаш ме как съм и когато се срещнахме в градината… Държиш се все едно ти пука за мен.
— А не трябва ли?
— Не трябва ли да ме следиш изкъсо за грешки и да злословиш за мен пред Борис, вместо да ми помагаш?
Филип изпъшка.
— Това си е твоя интерпретация. Тук съм за да си върша работата, която ти старателно правиш доста неприятна още от първия ден.

Тя го изгледа продължително с неразгадаем поглед. Изсумтя и тръгна към вратата.

Можеше да диша нормално. Това бе най-важното. И беше топло. Дори може би ѝ беше малко по-топло от необходимото. Тялото ѝ преливаше от енергия. Нямаше представа от къде се е взела, но беше хубаво да не се чувства като парцал. Единственото неприятно беше, че не усещаше цялата си лявата ръка, рамото и плешката ѝ бяха изтръпнали. Помъчи се да се раздвижи, когато откри, че движенията ѝ са ограничени. Отвори очи.

Лежеше наполовина върху Филип, двамата едва побрали се в единия спален чувал. Беше завита до темето и той я държеше в прегръдките си. Твърде натясно, но на топло и сигурно. Голата му кожа пареше приятно върху нейната.

Филип спеше дълбоко. Под бузата си долавяше равномерният му пулс. Гърдите му се повдигаха ритмично. Магията на елбетицата му я гъделичкаше по кожата. Люба измъкна ръката си и го погали по лицето. Притисна се още в него, все едно имаше повече на къде. Вдъхна от миризмата му. Затвори очи и се вслуша в сърцето му с идеята да остане така докато той се събуди. Размърда се неспокойно, когато осъзна, че нейния пулс бие в пълен синхрон с неговия.

Той обви ръце около нея по-плътно, промърморвайки в съня си:
– Всичко е наред, върнах се.
Изведнъж въздуха започна да не ѝ достига. Твърде задушно, твърде тясно. Трескаво затърси ципа, който се оказа зад главата ѝ. Разкопча го. Но не ставаше по-широко, не можеше да се измъкне. Тогава осъзна, че Филип беше сложил двата спални чувала един в друг.

Намери ципа на втория чувал, разкопча и него, и се постара да стане без да го събуди. Но движенията ѝ бяха много тромави, а паниката ѝ нарастваше. Накрая стана, избутвайки го от себе си. Той само се обърна настрани и продължи да спи дълбоко.

Изплуваше бавно. Най-често само за няколко мига, така че съзнанието ѝ нямаше време да открие какво се случва около нея и къде е. На моменти изплуваше достатъчно дълго за да усети миризми или да чуе звуци. Не ги разпознаваше, но поне успяваше да ги забележи. Понякога усещаше докосване, което ѝ причиняваше остра болка в това, което може би беше тялото ѝ. Веднъж съзнанието ѝ се задържа достатъчно дълго за да успее да отвори очи и да види нещо ярко оранжево в небето над себе си.

Потъването беше винаги внезапно. Сякаш някой изключваше съзнанието ѝ насред дума, мисъл или осъзнаване.

После дойде студът. Студ, от който не можеш да се предпазиш. Студът доведе със себе си мъглата. Мокрото лепкаво усещане върху лицето ѝ се стори смътно познато. Но съзнанието ѝ все така даваше на късо преди да успее да разпознае усещането.

Времето беше спряло или беше абдикирало. Не знаеше какво е станало с времето, но време със сигурност нямаше.

Мъглата проникваше навсякъде. Запълваше всяко празно кътче в нея и около нея.

Носеше се в безтегловност. Тялото ѝ беше изгубило очертанията си, размито и разпръснато на звезден прах. Беше едновременно навсякъде и никъде.

Мъглата оживяваше. Придобиваше причудливи непознати форми, изпълваше се със сенки издаващи протяжни звуци.

Мъглата я люлееше. Превърна се в студено море и тя се люлееше във вълните му, станала самата тя море. Морето я задърпа към дъното. Не се изплаши, тук нямаше страх. Нямаше никакви чувства. Нямаше нищо. Само море и тялото ѝ, което отново се събра във себе си и тупна глухо на пясъчното дъно.

Целият ѝ свят беше голям колкото иглено ухо. Всичко друго беше чудовищна болка разкъсваща тялото ѝ на парчета.

Съзнанието ѝ започна да разпознава тези парчета едно по едно и отново да гради представата за себе си. Разпозна и една топлина, която плъзна бързо из нея и потуши болката достатъчно за да може света да върне нормалните си размери.

Отново можеше да диша без да иска да пищи от болка.