Hellblade: Senua's sacrifice

Герой с психоза. Това ме грабна първо, когато научих за играта Hellblade: Senua’s Sacrifice. Свикнали сме обичайно злодеите да са тези, които страдат от психически разстройства, но не и протагонистите.

Играта проследява пътуването на Сенуа, млада жена-воин от племето на пиктите, през Хелхайм. Тя иска да измоли от Хел спасение на душата на нейния любим Дилиън.

Колкото и да симпатизирам на играта и на създателите ѝ Ninja Theory, тя ме остави със смесени чувства.

Hellblade е със сравнително кратък линеен геймплей. Класически геройски куест, в който се редуват битки с пъзели. Лично за мен пъзелите бяха необичайни и интересни. Някои от тях ми бяха трудни, но не ме дразнеха (в повечето игри пъзелите откровено си ме дразнят).

Имах проблем с механиката на битките. Макар и доста проста, се чувствах много ограничена и тромава. С напредване на играта, битките ставаха все по-трудни, с което нарастваше и раздразнението ми, когато се стигне до битка.

Безспорно Ninja Theory са използвали всичко възможно за да създадат усещане за ужас, тревожност и страх у играча: перспективата на камерата, светлината, звуците, визуализация, битките. Играта е много изпипана, като обстановка. Няма кой знае какви ужасяващи чудовища, няма спиращи дъха скокове или други подобни подходи, използвани в повечето игри. Вместо това, Hellblade се впуска в нещо безкрайно по-ужасяващо: човешката психология. Ужасът на Хелхайм се е преплел с ужаса в главата на самата Сенуа.

В тази играняма туториъл, а ролята на такъв играят звуковите халюцинации на героинята, които се наричат Фурии. Идеята, че можеш да обърнеш заболяването си в своя полза е готина, но реално тук още започват конкретните проблеми. Психозата не работи така. Халюцинациите не ти помагат в ежедневието или поне никога до сега не съм чувала/чела такова нещо да се случва с човек с психоза.

Играта е крачка в правилната посока, но дали е правилната крачка? Имам чувството, че в старанието си да покажат по правилния начин какво е да страдаш от психоза, разработчиците са пропуснали да направят нещата реални и пълнокръвни и да покажат какво е да живееш с психоза и да се опитваш да имаш що-годе нормален живот. Сенуа сякаш не е личност, а ходеща симптоматика. Колкото и да ѝ симпатизирах, така и не можах да се свържа с нея и да усетя мотивацията ѝ, чувствата, които е изпитвала към Дилиън, както и към семейството си.

Сенуа съществува във вакуум, без социалния си контекст, без последствията от това да живееш в социум с психическо заболяване. Да, разказват ни за живота ѝ в селото, за това, че баща ѝ я е тормозел и тя е живеела в изолация, но някак си това остава изсипано като празни факти. Същото се случва и с митологическата информация, която се появява. Често просто я прескачах, защото практически нямаше никаква стойност за напредъка в играта и ми беше безинтересно да слушам.

Всичко това не пречи на Hellblade: Senua’s Sacrifice да бъде стойностно и ефектно преживяване, което да заслужава да му отделите от времето си. Наскоро Ninja Theory обявиха Senua’s Saga: Hellblade II. Стискам палци да са си взели поуките и да са издялкали недостатъците от първата игра.

Вашият коментар