Ракия по никое време {разказ}

Простата го алармира. За пети път тази нощ, а беше едва три часа. С недоволно изпъшкване Антон избута тежкия юрган и пъхна нетърпеливо крака в протритите чехли до леглото. Жена му се обърна на другата страна и го наруга цветисто, както правеше всеки път, щом той станеше от леглото нощем. Направи се, че не я чува. Затътри се към тоалетната. Едва стискаше.

В главата му се зароиха досадни мисли за памперси и катетри. По краката му пробягаха ледени тръпки. Откакто живееха в апартамент без централно парно, все му беше студено. Даже през лятото. Зимите бяха особено неприятни. Носталгията по парното пречеше на вълнените чорапи и пуловера, който обличаше върху пижамата, да го стоплят.

Пъхна се в тясната тоалетна, без да светва, и се почеса по топките. Примижа облекчено, докато слабата струйка по магичен начин уцелваше правилното място. Занарежда тихичко: „Айде за последно тази нощ, нали, моето момче!“ Мантрата му никога не работеше, но Антон не спираше да си я мънка на всяко нощно ставане.

Опипом намери разбриданата връвчица на казанчето. Водата с рев помете жълто-оранжевата смрад и изпълни тоалетната със синтетичен аромат на лимон, който оставаше полепнал по ноздрите часове наред. Излезе в коридора и примижа срещу неочаквана светлина. В хола светеше. Стъклото на вратата намаляваше блясъка, но Антон пак се почувства като заек, заслепен от фарове.

Почеса се по врата и се огледа. Благоверната му никога не ставаше нощем, дори когато не можеше да спи, дори до тоалетна, винаги чакаше да съмне преди да стане. Антон се повъртя на едно място, очаквайки от някъде подсказка защо свети в хола. Не получи такава, затова изтри потната си длан в пижамата, предпазливо открехна вратата и пъхна глава в процепа.

Около вехтата холна маса се бяха наредили четири космати същества. Щом усетиха, че някой ги наблюдава, в синхрон завъртяха глави и впиха в него мътните си немигащи очи. Мъжът припряно дръпна вратата и дори успя да си затисне пръстите, бързайки да затвори.

Изнизаха се няколко минути. Антон не смееше ни да мръдне, ни да извика. Ако не се страхуваше, че ще се задуши, щеше дори да спре да диша. Дяволи? Нима в хола му имаше дяволи? Имаха черна четина, рога на главите. Не видя краката им дали са кози, но какви други можеха да бъдат?

Издаде тих пръхтящ звук. Дяволи. Загриза вътрешната страна на бузата си. Никога не се беше имал за смел, та сега се изненада, че след първоначалния уплах, дяволите в хола му се струваха най-нормалното нещо на света.

Нещо занапира в гърдите му. Като че някой го беше хванал за раздърпания кафяв пуловер и го теглеше нетърпеливо обратно в хола. Антон се завъртя отново, главата му беше празна. Не трябваше ли поне малко да бъде притеснен? Протегна ръка и хвана бравата. Хладният метал прилепна приятно към дланта му. Бавно натисна и заотваря вратата сантиметър по сантиметър.

В хола всичко си беше същото. Четиримата дяволи го гледаха втренчено. Усети как краката му стават гумени. Без негово участие го закараха до най-близката табуретка и го настаниха на нея.

– Слаба простата, а, братле? – гъгнивият глас на най-дребния дявол подразни слуха му. Антон кимна, неспособен да каже и дума, и се почеса по топките. Стисна очи, надявайки се, че сънува. След малко отвори предпазливо едното, само за да забележи, че на масата беше извадено шишето с домошарката му и пет празни ракиени чаши. Отвори и другото око. Съществата го гледаха, без да мигат. Какво пък искаха от него?

Единият крадешком хвърли поглед към шишето и преглътна жадно. Антон се удиви. Брей, че културни дяволи. Чакат да им сипе той. Засмя се нервно, отпуши бутилката и сипа щедро във всяка чаша. Вдигна своята и се ухили:

– Наздраве, момчета!

“Момчетата” се разшаваха, взеха чашите си и без повече церемонии гаврътнаха съдържанието на екс. Антон изсърба своята доза бавничко. Изкиска се от задоволство. Сипа отново щедро на всеки и радостно изпи ракията този път на екс.

След още три кръгчета Антон вече се беше превърнал в душата на компанията – разказваше измислени истории, а дяволите се превиваха от лаещ смях. Не можеше да се нарадва на късмета си, че проблемите с простата могат да доведат до такива приятни среднощни занимания.

Насред поредната просташка шега в опиянченият му мозък се зароди някакво любопитство.

– Абре, момчета, вий к`ви ги дирите при мен? Нещо ма съмнява да е само за по една ракийка по никое време.

Рогатковците се спогледаха един друг, сръгаха се няколко пъти и излъчиха говорител:

– Ми таковата… шефката… тя… таковата… ми… искаме да ни помогнеш. Много гадна работа ни е дала, братле…

Внезапно холната врата се отвори с трясък. Матираното стъкло издрънча, аха да се счупи. Антон се задави с ракията. Адската течност пламна в дробовете му. Той се закашля и бършейки лице с опакото на косматите си ръце, се завъртя да види кой е.

Благоверната му изпълваше рамката на вратата. Беше сложила яките си ръце от двете страни на кръста, лицето ѝ почервеняло от гняв. Антон се изкиска нервно:

– А! Енче! Ма виж ма, имаме гости.

– Ах, гадини недни! – избълва Енчето.

Антон премигна. За миг му се стори, че от устата ѝ излезе кълбо дим. Усетил припряно движение зад гърба си, се обърна и видя, че четиримата му нови приятели се бяха натъпкали под масата, треперейки от ужас.

– Какви ги вършите тука, мързеливци проклети? Пак ли кръшкате от работа?

Антон преглътна на сухо, изрови от някъде остатъците от новопридобитата си смелост, стана с вирната брадичка:

– Ама, Е-е-нче, защо така с лошо? Те са ми приятели. – планирано мъжественият тон прозвуча като цвърчене на мишка.

Енчето ги изгледа свирепо и изрева с демонски глас:

– Марш от тук, изроди! Връщайте се да ринете боклука около казаните! А ти, Антоне – в спалнята!

Дяволите се проснаха на пода и с приведени глави запълзяха към вратата, мърморейки сервилно:

– Да, господарке!

Антон подсмръкна и се ухили замечтано.

– Това е моето Енче. Ех, каква жена само…

©Яна Мицева (4 август 2019)

Снимка на annca от Pixabay

2 Comments

Оставяне на отзив за Яна Мицева Отказ