За мъжката любов и първата ми среща с Бакман

Страдам си. Последните седмици съм толкова уморена, че едва успявам да прочета повече от 10 страници. Така че се предадох на аудио книгите като компромисен вариант.

Така се срещнах с Фредерик Бакман и неговите „Човек на име Уве“ и „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“. Прекрасни попадения, които, подобно на всичко от Робин Хоб, ме обръщат с хастара емоционално.

Обичам любовни истории, които се разказват от гледната точка на мъжа. Мъжката любов е различна от женската по начин, който не мога да обясня. В тези две истории тя е много далеч от онова клиширано алфа-мъжкарско притежание. Тиха, топла и стабилна любов.

Харесвам тази така мъжка принципност и привързаност към простите неща. Суровия хумор. Всичко това го има и в двете истории. Но те не са само за любовта на един мъж към една жена.

Уве е вкиснато старче, което е спряло да живее след смъртта на съпругата си. Свръх привързан към навиците и принципите си, на него му е трудно да се приспособи към промените, които се случват край него. Светът си върви без да го е еня дали Уве е готов за това движение.

Животът му се е въртял около съпругата му Соня и с нейната смърт, той губи смисъла си. Връщат му го една иранка, една котка и съседа, който страда от деменция, но някога са били приятели. Те се превръщат в негово избрано семейство, прозират добротата му, дори когато той се опитва всячески да я скрие.

Уве ме разсмя и разплака многократно и ме накара да се привържа към него по много мил начин.

„Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща – казваше Соня. – Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството й, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.“

Във „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ Бакман по прекрасен и трогателен начин изследва темата за загубата. Загуби, за които рядко говорим, за това, че се случва да изгубим любимите си хора още преди да са привършили земния си път.

Три поколения мъже – дядо, баща и син – се впускат в едно заплетено пътуване из гаснещите спомени на дядото, чрез магичните метафори на Бакман. Тримата сменят ролите си, детето става родител, родителя – дете.

Дали оставаме личности, когато изгубим спомените си? Те ли са нашата идентичност? Дали продължаваме да съществуваме и след като ги изгубим, но докато има кой да ги помни вместо нас?

„Момичето стои пред него и мирише на зюмбюли, все едно никога не е била другаде. Косата ѝ е остаряла, но вятърът в нея е нов, а още си спомня какво е да се влюбиш. Това е един от последните му ясни спомени. Да се влюбиш в нея, беше като да не можеш да си намериш място в собственото си тяло. Затова той танцуваше.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *