And it feels like I am just too close to love you So I’ll be on my way

Прехода беше да се страхувам от страха, да се страхувам от това, че може да изпитам страх, да се страхувам да си позволя да се страхувам. Отне ми доста време да схвана какво е това неясно петно в мен. И донякъде бях шокирана от новината, когато ме осени.

Изпитвах дълбоко усещане за автоцензура относно нещата, за които съм се засилила да пиша. Обаче обстоятелствата ме натиснаха отново да изскоча от „зоната на познатия ужас“ (по-известна като „зона на комфорт“). С мълчание нищо няма да постигна. С писане и изговаряне на нещата също. Поне доколкото това се отнася да „докосна“ околните. За мен самата е добър начин да получа своето наместване и подреждане, хомогенността, за която вече писах.

Текста от снимката много добре обобщава нещата. Shit happens! И доста често ние не можем да направим нищо по въпроса да ги предотвратим. Това, което можем да направим е да изберем как да реагираме и как да ги приемем. Реших, че за мен би било удачно най-сетне да приема философията да не се тръшкам за неща, които не зависят от мен. Има достатъчно неща, които до някаква степен зависят от мен и е по-ползотворно да насоча енергията си към тях и да дам най-доброто от себе си. Грубо и най-общо казано. Без претенции за величие.

httpv://youtu.be/zYXjLbMZFmo

И тук бих искала да вляза в контекста на умирането. Не съм убедена, че ще бъра разбрана правилно, защото за мен самата тези усещания са все още трудно смилаеми и до някаква степен са силно дисхармонични с всеобщото схващане за нещата, различават се от обществената матрица как трябва да се чувстваш, какво да мислиш, какво да казваш. Различават се от това, което ми е набивано цял живот и от рамката, в която нещо/някой се опитва да ме натика.

Не ме е страх от Смъртта. Не удивителна, а точка в края. Не се притеснявам от това какво би станало, ако ей сега тук, веднага и на секундата се гътна най-безславно. Не се притеснявам за децата си, съпруга си, близките си и как ще оцелеят без мен. Не изпадам в ужас от мисълта, че някой близък, съпруга ми, децата ми могат да се разболеят тежко и да умрат, или да катастрофират или… изберете си сами начин на напускане на тази реалност. С което в никакъв случай не казвам, че би ми било лесно или би ми било приятно да има такъв развой на събитията, или че няма да ми липсват (или аз на тях) и т.н. Опасявам се, че често става смесване и криворазбиране за това.

Да, не се впечатлявам кой знае колко от Смъртта на когото и да било. Независимо дали този факт се харесва или не, всички ни чака някакъв край. Общоприетата представа е, че Смъртта идва при всички и всичко. Какво става след това вече е обект на доста идейни разминавания и възможностите са впечатляващо много. Заигравала съм се с различни версии. И за своя собствена почуда открих, че въобще не ми пука какво ще стане с мен след това.

Дали ще е край като край, окончателен и необратим, дали ще се превърна в храна за червеите и съответно ще продължа да съществувам като някаква форма на енергия, дали душата ми ще продължи да съществува някъде безплътно, дали ще се преродя… Открих, че няма никакво значение. Това откритие беше странно за мен. Започнах да се ровя назад кога и къде съм стигнала до тази аморфност на усещанията за Смърт. Не открих повратната точка, истинската повратна точка. Защото всъщност такава няма. Но си спомням кога го усетих за първи път това нестрахуване и тази променена представа за Смъртта. Беше през първите два месеца след раждането на Божидар. Какъв катарзис само! 🙂 Няма да изпадам в подробности, от една страна тъй като е нещо твърде лично, от друга – тъй като ще предизвикам една вълна от мисли и реплики от типа на „Сега си много ербап, пък като ти дойде до главата пак ще си говорим!“.

Всъщност няма никакво значение как всъщност ще реагирам, ако „ми дойде до главата“. Това ще си е за тогава, някъде в необозримоно бъдеще, в някоя от безкрайните възможности за Избор, ако въобще се случи (с което в никакъв случай, не твърдя, че е невъзможно еди-какво-си да ми се случи). Тогава ще разчитам на крилата си. 🙂 Които, надявам се, всеки изминал ден стават все по-силни и здрави.

Важно е единствено тук-и-сега-то. Тук и сега мисля и чувствам нещата така и имам право на това. Както разбира се всеки друг има право на своята гама от чувства и представи. Никой не ходи в чуждите обувки и намирам за нередно да караме хората да се чувстват зле или непълноценни или виновни, за начина по който реагират, мислят, чувстват, като не-валидираме чувствата им и твърдим, че така не е правилно. Или да ги обвиняваме, че се държат обидно и неуважително, защото не мислят и чувстват като нас.

Кой решава как е правилно? Не мисля, че има човек на тази Земя, който да притежава силата да определи кое всъщност е наистина правилно или наистина грешно. Всеки е една микровселена и набора от морални и етични ценностти е изключително разнообразен. И всеки набор е правилен за конкретния човек персонално.

Съвсем спокойна и безстрастна констатация е всичко това. И може би това е по-шокорищато. А може би не е. Всъщност може и да няма нищо шокиращо в цялата работа. Но честите реплики на „въпреки“, които получавам по темата ме карат да мисля, че не е така и че моите усещания са по-скоро рядкост.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *