Онова тънко пронизващо чувство

Много е интересно това усещане. Малко е тягостно и тъжно на моменти и в същото време много мило.

Примерно когато някой ти подари нещо или направи нещо за теб. И когато знаеш че е сторено с много любов, желание и старание. Не е нужно да е нещо голямо и много ценно! Обикновено е точно обратното. Понякога постигнато с много труд, дори и с лишение. Понякога е малко недодялано, буди смях дори, малко прокъсано и старо. Смачкано илиувяхнало. Но ти става невероятно мило и топло на душата! Пропито е с много любов! Пазиш си нещото, къташ го, радваш му се… Буди едно такова много особено чувство… Някак си много изпълващо и силно…

…И понякога се случва непоправимото… Губиш нещото по някакъв начин! И ти става толкова криво и тъжно! Даже малко виновно! Все едно си изгубил късче от любовта на човека, от когото си го получил. Много странно чувство! Понякога дори ме е разплаквало. И те натъжава много! Не толкова, защото си изгубил нещото, а по-скоро защото имаш чувството, че си предал човека, че не си оценил подобаващо жеста…

9 Replies to “Онова тънко пронизващо чувство”

  1. О, да… прекрасно те разбирам.. едно време имах един бодил с големи шипове, от онези сортове акации… Сашето ми го беше подарил от една от разходките ни из платото, покатери се и ми го взе.. а аз дори не го исках толкова много този бодил.. но си го пазих около две години… и си ми беше скъп… докато сестра ми не дойде да живее за малко с мен и не му счупи един шип.. много добре знаеше, че ми е подарък.. но това не я спря.. нямало с какво да си раздели слепнатите мигли от спиралата. Е. много ме заболя.. не заради сестра ми, а заради другото.. та тук отварям и еднна друга тема.. а какво всъщност означават нашите чувства за другите и колко често за теб едно нещо е важно, но в очите на друг.. в моя случай не можах да се ядосам на сестра ми.. заболя ме именно по начинът, който ти си описала. Все още си пазя такива спомени.

  2. Не защото „си предал човека, че не си оценил подобаващо жеста“, а защото емоционално е обвързано с теб и те яд, яд, че не може да се възстанови спомена , уви. Още помня как брат ми ми изхвърли една кукличка-любима през терасата( преди 30 год) и помня колко съм плакала за любимия подарък. И сега го усещам това чувство на изгубено съкровище. 🙁

  3. Да, това чувство – сладко и малко горчиво. Като в „Даровете на влъхвите“ на О’Хенри. Винаги ми е било интересно, колко са важни дребните детайли в тези моменти.
    Когато за пръв път мъжа ми ми донесе закуска в леглото, бе използвал тава вместо поднос. Но пък не беше забравил да сложи и цвете (в чаша). Беше толкова отдавна, но продължавам да изпадам в глупаво умиление при спомена. Трябва да се опитвам да си го спомням като съм му ядосана… 🙂

  4. Мъжа – да ми се даде назаем!
    Разказът – за гребена и часовника ли?
    Авторката – какво пак затри? Ако е албумчето за бебо, може и да те убия!

  5. Мъжа – добре. Но върви с екстри – ще иска да ти оправи всички зъби. Няма „не искам“.
    Разказът – същия. След „Вожда на червенокожите“ този ми е любим.
    Авторката – дано не е албума.
    🙂

  6. Ооооооооо, много щастлив ще го направя даже:
    1) много обичам зъболекарския стол! МНОГО!
    2) имам дупка, която трябва да бъде напълнена с мост 🙂

  7. Не е албума, но и неговия ред ще дойде!

    Всъщност тоя път нищо не съм затрила, но принципно доста неща затривам и после искам да се изям от яд.

  8. Аз тука само ще се усмихна!
    Не за друго, ами вече почнах да прежалвам лесно нещата, които затривам (за вещи става въпрос), понеже у нас се натрупаха много и всичките с голяма сантиментална стойност, та не мога да ги изхвърля!
    За всяка (абсолютно всяка) играчица на Давид помнех кой му я е подарил и при какви обстоятелства. Първите му дрешки, първото дънково якенце, първите ботушки – не исках да ги давам на никого. (иначе ние си даваме умалелите дрешки – кой на когото може). Ако знаете колко неща пазя у нас – не е истина! И бебешките са само част от тях…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *