Виолончелото (работилница за писане – октомври 2018 г.)

Зоя допря ухо в земята. Долови далечните вибрации на приближаващия влак. Нямаше много време. Щеше да се наложи да тича през гората в пълна тъмнина. Не очакваше точно днес влакът да подрани, но пък иначе щеше да е твърде лесно.

Положи двете си ръце на гърдите, точно върху сърцето. Настрои сърцето си на точния ритъм и промълви думите. Усети как кожата ѝ настръхва, фините косъмчета се протегнаха като пипълца наоколо и я свързаха с гората. Кожата ѝ заблестя в меко сребристо сияние. Последното си беше чиста проява на арогантност, но днес можеше да си го позволи. Днес почти всичко ѝ беше позволено.

Знаеше точно какво търси. Магичният звук на виолончелото се беше запечатал във всяка нейна клетка. Сърцето ѝ затуптя в неговият ритъм още в детството ѝ, когато чу Небесният оркестър за първи път.

Едва беше навършила три годинки. Промъкна се тайно на гарата и в суматохата успя да се качи във вагона незабелязано. Откриха я чак след три дни. Наказанието ѝ се размина благодарение на регентския съвет. Майка ѝ и маестро Слави успяха за убедят диригента на Небесния оркестър, че е проявила огромна сила и гений, щом е могла да остане три дни с вълшебния инструмент на тази крехка възраст.

Зоя тичаше между дърветата, чувствайки се като вятър. Нищо не можеше да я спре. Това беше единственият ѝ шанс да се освободи от регентския съвет и да докаже, че е достойна за кралица. Скоро изкачи възвишението и кацна на една скала, надвесена над железопътните линии.

Нямаше време да почива, светлините на влака се виждаха в далечината. Докосна с ръка върха на главата си и сребристото сияние угасна. Сега трябваше само да изчака момента, в който третият вагон е под нея и да скочи. Броеше наум оставащите секунди. Приготви тялото си за скока. Три… Две… Едно!

Оттласна се меко от скалата, превъртя се във въздуха и се озова върху тавана на вагона точно до аварийния изход. Протегна удължените си сетива. Невидимите пипалца проникнаха през материята, регийстриайки всички по пътя си. Всичко беше точно така, както го очакваше. Отдъхна си облекчено. Сърцето ѝ туптеше в ритъма на виолончелото. С физическата близост се усилваше и връзката между тях. Зоя се почувства притеглена от невидима нишка.

Докосна с ръка ключалката и аварийният изход зейна пред нея. Неестественият мрак във вътрешността на вагона я погълна като черна дупка. Знаеше, че с този мрак очите никога не свикват и ще трябва да разчита на другите си сетива. Пипалцата я водеха по вече познат път. Сърцето на Зоя затуптя учестено, нарушавайки зададения ритъм. Беше още рано да ликува, за това поспря за малко за да овладее вълнението си. Три вдишвания по-късно сърцето ѝ биеше отново в ритъма на виолончелото. Направи още пет крачки и протегна ръка. Пръстите ѝ докоснаха вълшебните струни. Сребърното сияние блесна ослепително.

{очаквайте продължение… може би :D}

Б.а.: Такива ги сътворих на работилницата за писане на Writecraft.io от октомври 2018 г. Паднаха ми се думите гений, регент и виолончело. Време за писане – час и половина.

Умишлено оставям без допълнителни редакции за постигане на автентичност на работилницата. 🙂 Пък кой знае, може да реша да довърша, доразвия и усъвършенствам историята по-натам.

Вашият коментар