Етюд в зелено

Експериментални лиготийки 🙂

Седя на пейката, поглеждайки честичко часовника. Закъсняват, разбира се! Това винаги ме е вбесявало, но този път ми е безразлично. Просто си зяпам наоколо. Хората ме подминават. Всички ми изглеждат еднакво безлични. Лицата са като маски. Вдигам глава нагоре. Плътните облаци, приличащи на захарен памук, скриваха слънцето.

„Е, Слънчо, и на теб ти намериха майстора!“

Слънчо разкъса захарния памук и позволи няколко хилави лъча да обходят земята. Единият се затича и прегърна статуята в градинката отсреща. Каква любов! Разсмях се. Слънчо, вместо да се скрие пак зад захарния памук, го издуха и сам лъсна целият ухилен.

„Фукльо!“

Станах да се поразтъпча. Сложих си слънчевите очила. Ухааа! Какво зелено само. Приказка. Вече нямаше безлични маски, имаше зелени хора във всякакво зелено – млечно зелено, отровно зелено, влюбено зелено, крещящо зелено, нежно зелено…

Скоро се върнах обратно на пейката. Беше станала още по-зелено-мамеща. Сядайки потънах в мек зелен пух. Слънчо прати ветрец и моят пух се разлетя във всички посоки. Заваля като сняг. Чак натрупа. И тучна пролет измести жълтото болнаво лято.

Някой ме гледа. Обърнах се. Едно светлозелено момченце ме зяпа с зелен шоколадов сладолед в ръка. Усмихнах му се мило. Хлапето се разрева и хукна нанякъде. Брррр! Колко съм страшна!

Часовникът удари пет часа. Застинах, всичко спря. Само трябваше да се протегна и да пренаредя Вселената… Някой ме извика. Ето ги! Най-сетне идват. Часовникът замлъкна. Слънчо се ухили дяволито с блажена зелена усмивка. Също като моята.

Яна Мицева (8 май 2019 г.)

Снимка: Riccardo Agostinelli // Unsplash

Вашият коментар