Сняг

Вълчицата вдигна муцуна и подуши въздуха. Беше жежко дори в тъмната дупка, където се беше скрила. Имаше нужда да спи. Беше прекарала тежка нощ изпълнена с призраци и кошмари. Отпусна муцуна на земята и затвори очи. Неусетно мислите й я отведоха в един друг свят, където винаги беше студено. В нейният свят където нямаше лято, а винаги беше снежно и студено.

Снегът й липсваше. Как се стича бавно наоколо, като водопад от чистота. И всичко се прекланя пред него, подвива крак и позволява да го засипе. Така копнееше отново да засипе и нея. Да се вплита в къдриците й, да се топи върху смуглата й кожа и после да се стича на вадички.

Копнееше за студа, който я пощипваше нежно. Вкочаняваше душата и сърцето й. Обичаше да усеща леда в себе си. Обичаше да знае, че не само сърцето й, но и злото в нея се е превърнало в кубче лед. Жегата само ги разтопяваше отново и отново идваха сълзите. Вместо да се превърнат в лед, те потичаха по бузите й и я изгаряха жестоко. Убиваха я.

И морето… Винаги бурно и начумерено. Ледената вода и прекрасния й синкаво-черен цвят, буйната снежно бяла пяна и малките снежинки, топящи се на повърхността. Обичаше ги. Обичаше величествените планин загърнати в белите си пелерини. В тях изглеждаха още по-величествени и горди. Като господари на света.

 

Този прекрасен суров свят й липсваше. И онези ръце, галещи нежно измръзналото й тяло. Винаги топли и гостоприемни. Единствената топлина, която понасяше и за която отчаяно копнееше. Една топлина пълна с любов и съпричастност. Защо не можеше да им отвърне със същото? Само едно кубче лед вместо сърце…

Една гореща сълза се стече по муцуната й. Тя се събуди.

3 Comments

Вашият коментар