Сладката болка на живота

Надали има човек на този свят, който да не си е задавал въпроса защо съм тук, каква е мисията ми, има ли смисъл… Абсолютно тъпо клиширано начало, но сега ми е тема…

Всъщност съм размишлявала за смисъла сякаш винаги и с изненада откривам, че доста хора го правят по-скоро в зрелите си години или в старостта… ако въобще. Или поне така твърдят. И това наистина ме изненадва, изненадват ме и много, много други неща и като цяло съм една много любопитно-изненадана личност.

Изненадват ме начините, по които мислят хората, начините по които оценяват фактите, начините, по които възприемат действителността.

blue-grotto-590336_640

Всеки човек е остров* и в същото време неразривна част от сушата.

Водата понякога (граници и бариери) пречи да видим тази връзка, пречи да я усетим. И все по-често си мисля, че моята тема в живота са точно границите. И сякаш съм дошла на този свят да руша граници, стереотипи и предразсъдъци, независимо от цената, която ще платя. 🙂 Не знам защо накрая сложих усмивка, предвид, че често е отвратително да си изтъкан от такива противоречия, да не пасваш никъде, дори в самия себе си. Да не можеш да се побереш в кожата си и в душата си. В същото време безспорно е сладко да стигаш на места, където никой друг или поне твърде малко са посмели да отидат.

Понякога се възгордявам от това, харесват ми перспективите които имам, дълбочината в която осъзнавам и се докосвам до някои неща, изгрява в душата ми една леко лукава усмивка. (в други области обаче пък съм абсолютна глупачка и дори „2 и 2 по темата“ не мога да „сметна“) Не го казвам с цел да твърдя, че съм повече от някого, далеч не, макар тази мисъл да се случва да гъделичка егото ми. Човек съм преди всичко и нищо човешко не ми е чуждо – от най-низките до най-възвишените мисли, чувства и действия. Казвам го защото и това е граница, която изисква моето внимание, моето прекрачване, моето експериментиране.

Моят мотив в живота – границите и непрекъснатото им преминаване, при това много отвъд. И тестването им… и кога това вече минава разумното (какво всъщност е разумно?)… кога ще е фатално грешно прескочената/съборена граница и ще има ли въобще такава… Въпроси, въпроси, въпроси на които няма кой да ми отговори.

Сама съм в това.

Няма как иначе, просто няма… всеки човек е остров, макар и свързан неразривно със сушата… Това е сладката болка на живота… Да живееш дълбоко осъзнавайки, че всъщност всеки миг умираш и правиш необратими крачки към смъртта. Няма връщане назад… няма… има едно мазохистично удоволствие в това, да знаеш, че постъпваш непоправимо.

*“Всеки човек е остров, Джин-Луиза, всеки е страж в съвестта си“. – цитат от Харпър Ли.

Вашият коментар