She Doesn’t Live Here Anymore

Студено ми е… Нещо ми става напоследък и все ми е студено… Краката ми все ледени…

Уморих се от тази зима. Искам да си ходи вече, нищо, че ми е любимия сезон. Днес усетих първите повеи на пролетта. Идва, със сигурност е на път вече! И колкото и да вее и да вали сняг, и да е студено, все повече ще усещаме топлинката на пролетта…

***

Липсва ми морето… Свикнала съм да го усещам наблизо… Пък било то и само в повея на вятъра откъм изток… А сега съм толкова далече… Страх ме е от водата, но обичам морето… Липсват ми разни неща и тази липса ме подтиска на моменти и ме затваря…

***

А ти защо неперкъснато ме затваряш? Защо всеки път, когато се почувствам готова да се измъкна от черупката си ме връщаш обратно?

Какво съм ти сторила? Кажи ми? Защото нищо не ми казваш… Все твърдиш, че аз не говоря и нищо не казвам… А ти мълчиш…

Отваряш си устата колкото да ме нараниш с някоя добре премислена реплика… Нарочно ли го правиш? Защо го правиш? Не си от хората, които казват нещата просто ей така (за разлика от мен).

Искаш да ме нараняваш? Да ми кажеш нещо? Каква е целта ти? И  защо не ми говориш! Все трябва с ченгел да ти вадя думите. Уморих се…

Тежат ми много неща! С много проблеми имам да се справя! И ти си съвсем наясно с това! И от теб ли трябва да се пазя сега? Защо им го причиняваш? Кажи ми, по дяволите… ЗАЩО?

Объркваш ме… Плашиш ме…

Не ми казваш какво не е наред… Не ми казваш къде бъркам, а само издебваш момент на слабост и пускаш отровната си стрела…

Как по дяволите стигнахме до тук?!