Роклята на маковете

{предупреждение: в разказа има сцени с домашно насилие}

За първи път в живота си виждаше как жив човек се превръща в труп.

Мила седеше вцепенено на стола до тоалетката и не откъсваше очи от Петър вече цял час. Трябваше да е сигурна, напълно сигурна, че той никога повече няма да си поеме дъх. Възглавницата нямаше да ѝ трябва, но продължаваше да я притиска към корема си като щит.  През отворения прозорец полъхваше топъл летен ветрец. Сладкия аромат на липите се смесваше с миризмите от ресторанта отсреща. Младежите от входа бяха седнали на пейките пред блока и си подвикваха весело.

Някъде се тресна врата. Мила подскочи сепнато. Изправи се с олюляване и се надвеси над трупа на съпруга си. Кожата беше станала восъчна, посинелите устни бяха разтворени. Отдръпна се, обръщайки му гръб.

Отвори гардероба и след кратко ровене извади бялата рокля на червените макове. Огледа я. Бяха минали четири години, но още личаха ръждивите петна засъхнала кръв по деколтето ѝ.

Мила потръпна от спомена. Хвърли роклята на стола, отиде в банята и се съблече гола. Имаше нужда да се изкъпе.

За първи път от години се погледна в огледалото без страх от синините, които ще види. От дясно по ребрата и корема имаше огромни жълто-зеленикави петна, ключицата ѝ беше морава. Опипа ги внимателно. Плъзна пръсти надолу към пубиса и погали нежно тънкия като конец белег от секцио. Хилавите ѝ рамене се разтресоха в безмълвен плач…

Отначало споделяше за боя с приятелките си, без да крие нищо. Те се гневяха и възмущаваха, казваха ѝ “Стига търпя!”. Казваха ѝ “С теб сме, ти само се махни!”. Тя им повярва. Събра си багажа и една нощ, докато той беше навън с приятели, си тръгна. Но никоя от приятелките ѝ не отвори дома си за нея, никоя не я подкрепи истински.

“Не искаме неприятности.”
“Сама жена съм, как да му се опълча на тоя…”
“Виж, това е между вас си, оправете се някак. Надали е толкова зле, колкото твърдиш.”

Преглътна предателството и се върна в апартамента. Петър я посрещна в коридора. Спокоен, нищо не каза. Изчака я да затвори вратата, след което я зашлеви с такава сила, че ѝ се зави свят. Мила изпищя от болка и изненада. Пищя през цялото време, докато той я налагаше с колана си. Никой от съседите не се притече на помощ. Делничен ден по обяд, сигурно бяха на работа…

Мила се научи да крие синините с грим. Петър се научи да я наранява невидимо за околните и без да уврежда важни органи. Тя спря да споделя, а приятелките ѝ спряха да я питат как е и отвръщаха глави от случайно подаващите се под дрехите ѝ синини.

Веднъж Петър я заведе на море, май беше на третата им годишнина. Първите два дни всичко беше наред. Беше мил и любвеобилен като никога досега, Мила се радваше толкова много на тази промяна. Купи ѝ красива сламена шапка с розова панделка. “Отива на прекрасните ти очи!”  Никога не ѝ беше правил комплименти. Никога.

На сутринта ѝ обясни, че е време да ѝ направи дете, защото искал наследник. Не можело родът му да свърши с него. “Мисли му, ако не забременееш още този месец и не ми родиш момче.”  Каза го със същия мил тон, с който ѝ каза, че има прекрасни очи. Тя се разтрепери неконтролируемо. Той я целуна, хищно захапвайки долната ѝ устна. “Ако знаех, че толкова искаш дете, щях по-рано да ти направя.” Изхили се. Смях, от който гръбнакът ѝ се вледени. Смях, който започна да я преследва в сънищата ѝ. “Отивам на закуска. Като се върна, да си готова за бебета.” Излезе, подсвирквайки си весело. Заключи отвън. Нямаше друг ключ. Мила изхлипа уплашено, искаше деца, но… Озърна се и ядно хвърли шапката през балкона. Ах, само да знаеше какво я чака заради изхвърлената шапка!

Той се върна след час. С почервеняло лице и изопнати вени на врата. Мачкаше шапката в ръце, извиваше я до скъсване. Панделката беше изцапана с нещо сивкаво.

 Пет дни Петър не пусна Мила да излезе от стаята. Пет дни тя не хапна и залък храна. Пет дни той я биеше докато изгуби съзнание, свестяваше я с шамари, а когато се свестеше, я изнасилваше.

Мила вече си беше научила урока. Вече не викаше, не плачеше, не молеше някой да ѝ помогне.

“Това е семеен проблем, решете го. Не е наша работа…”
Така ѝ казаха в полицията, когато отиде да подаде жалба. Дежурният полицай скъса медицинското и го хвърли в кофата до изтърканото от употреба бюро. “Не ни губете времето с глупости. Няколко шамара, голяма работа!”

Няколко шамара… Голяма работа…

Когато видя двете чертички на теста за бременност, прекара целия ден на дивана, без да помръдне. Страхуваше се дори да диша от ужас и радост. Не можеше да повярва, че тялото ѝ е успяло да създаде нещо при цялата тази разруха. Стискаше в треперещата си ръка трите теста, които направи един след друг. Хвана се за тази бременност като удавник за сламка.

Нямаше време да помисли как и кога да му каже. Той се прибра рано този ден, може би беше предусетил, че го чакат новини. Когато видя тестовете в ръката ѝ, ревна от възторг, вдигна я грубо и я завъртя, крещейки с цяло гърло “Ще имам син! Син ще ми родиш!”.

После последваха няколко месеца в рая. Не ѝ посегна нито веднъж, само ѝ крещеше от време на време. Крехък рай, изпълнен с тревога. Мила разбра пола на бебето чак в началото на осми месец. Момиче. Светът ѝ се срина. Чиста случайност беше, че той не присъства на прегледа. Ако имаше късмет, щеше да успее да скрие пола до раждането на бебето. После щеше да му мисли.

Но нямаше късмет. Забрави да скрие амбулаторния лист от прегледа и той го намери в чантата ѝ. За нейна изненада не каза нищо, не направи нищо. Само смачка листа и си легна. Тя дълго остана в хола. Страхуваше се да си легне при него в спалнята. Накрая заспа от изтощение, седнала на дивана.

Ритникът му я изтръгна от съня и я събори на пода. Последва втори и трети, и още безброй. Риташе я в корема със злоба. Крещеше ѝ, че е нищожество, че е по-жалка и от бълха, че не е достойна да му бъде жена. Когато се умори да я рита, хвана Мила за косата и я извлачи от апартамента. Ритна я още веднъж, този път в гърдите, изплю се в лицето ѝ и я заключи на стълбището.

Нямаше спомен как е стигнала до дома на родителите си. Помнеше как лежи на дивана им и плаче. Как майка ѝ крещи, че си е изгубила ума и няма право да проявява такова неуважение към съпруга си. Помнеше и как кръвта потече по бедрата ѝ, щом стана да отиде до тоалетната. Баща ѝ, който до този момент мълчеше, я хвана под мишниците и я закара в болницата.

Следващите три дни бяха по-страшни от всички побои, взети заедно. Смените идваха и си отиваха, но никой не обръщаше внимание на молбите ѝ да спасят бебето. Казваха ѝ, че е още рано да се ражда и трябва да направят всичко възможно да го задържат по-дълго вътре. Казваха ѝ, че падането не е било фатално, че детето е добре. Санитарките я наричаха лигла. Преместиха я в изолатора. Притеснявала другите майки в отделението, защото плаче постоянно.

В главата на Мила ясно се беше запечатал моментът, в който престана да усеща бебето. Когато нежното изтерзано телце тупна на дъното на утробата ѝ. Предизвикаха раждането, но нищо не се получаваше, бебето не искаше да излезе от нея. Накрая припадна от болка и изтощение. Събуди се в интензивно отделение. Бяха ѝ направили секцио по спешност. Въпреки молбите ѝ, не ѝ дадоха да види дъщеря си дори за миг.
“Млада си. Ще имаш други деца… Не плачи. Бъди силна.”

Млада си. Ще имаш и други…

Когато я изписаха от болницата, отиде при родителите си. Там я чакаше Петър с подпухнало от плач лице. Още от вратата майка ѝ я дръпна в другата стая. Тихо, но с нетърпящ възражения тон, я смъмри, че искала да изостави горкия човечец. Не виждала ли как страда? Това бебе било и негово. Не я ли било срам да е такава коравосърдечна? Нарече я неблагодарно чудовище и излезе от стаята, без дори да я попита как е. Мила си тръгна заедно с Петър. С наведена глава и с разбито сърце.

Още два пъти утробата ѝ се превърна в гробница за децата ѝ.

Последния път не му каза, че е бременна. Още щом разбра, отиде и си записа час за аборт. Изписаха ѝ две хапченца и обезболяващи. Всичко щеше да приключи за едно денонощие. Всичко…

Седмици по-късно планът се оформи в главата ѝ. Нямаше какво да губи.

Успокоителните хапчета си набави лесно от личния лекар. Изглеждаше толкова зле, че даже не беше нужно да лъже, че не може да спи. Още същата вечер ѝ се удаде възможност да сложи няколко Лексотана в храната и виното му. Място не можа да си намери от вълнение, но успя да се прикрие пред Петър с престорената радост, че отново е бременна. Той се разплака от щастие. “Този път ще е момче, чувствам го!”

Доспа му се бързо и се просна по гръб на спалнята, както беше с дрехите. Мила изчака още малко, за да е сигурна, че спи дълбоко.

С треперещи ръце притисна възглавницата към лицето му…

***

Излезе от банята, загърната в меката си розова хавлия. Изсуши внимателно косата си, направи си прическа. Сложи си лек грим. Взе роклята с маковете от стола и я облече.

Беше си купила роклята специално за първата им годишнина. Излязоха на вечеря в луксозен ресторант. Объркаха им поръчката и Петър се ядоса. Мила се притесни, не искаше скандали. Хвана го нежно за ръката и го помоли шепнешком да се успокои. Още помнеше погледа, който ѝ хвърли. Получи първия юмрук в лицето малко по-късно, когато таксито ги остави пред входа. Тогава Петър я предупреди никога повече да не му говори така пред хора…

Огледа се в огледалото на тоалетката. Роклята сега ѝ беше малко голяма. Дълбокото деколте разкриваше изцяло синината на ключицата ѝ. Зад гърба ѝ се виждаше трупа на Петър, който вече не я плашеше. Онзи смях вече можеше да я преследва само в сънищата ѝ…

Обу любимите си бели сандали, приглади роклята на маковете, взе си чантата и напусна Петър завинаги.

Яна Мицева (май 2019 г.)

Разказът е сред номинираните творби от третия национален конкурс „Албена“

Снимка: Jossuha Théophile // Unsplash

Вашият коментар