*пук*

Ям кексчета. С ягодово сладко в тях. Може би някой път ще се опитам да си направя сама. Даже формички съм си купила.

Слушам „Нека бъде Рок“.

Пускат готини неща.

По ТВ-то – поредната сериалка. Поредната серия, която вече съм гледала… за стотен път…

*пук*

Тихичко, неусетно… Дори не си усетил, колко са били опънати струните. Нито чуваш коварния пълзеж на пукнатините.

*пук*

*пук*

*пук*

И един ден вземаш вазата… и тя се разпада в ръцете ти… Залепяш я… уж… Но това е лъжа. Не можеш да залепиш счупена ваза и да е като нова. Тя винаги ще си остане на парчета… макар и събрани заедно… Пукнатините винаги ще си останат непреодолими бездни.

Мига на осъзнаването е малко плашещ.  Изведнъж откритието, че нещата отдаван са пиключили… че онези две момичета отдавна не са същите… те плесва като мокър парцал.

Опитваш да оправиш нещата. Кратко мълчание. Още по-кратък разговор. Мълчание. „извинявай…“ смънкано наполовина и понвесено по вятъра.

Отдъхваш си с мисълта, че всичко е наред… както преди. Просто едно сътресение… поредното, нормалното сътресение…

Но вазата си е все счупена. Въпреки, че месеци си редял парчетата, безрайно сложен пъзел.

Внимавал си да не личи.

Не личи.

Но вазата е счупена…

Сърцето ти знае, душата ти знае…

Все същата сериалка дават…

И нещо хубаво звучи по радиото…

От кексчетата останаха само хартийки с дъх на ягода…

2 Comments

Вашият коментар