Непроченетата книга! (тук плагиатствах)

„Аз не чета? Или по-скоро аз не четях? А може би нямах какво да чета?!?

Преди доста време подарих на скъп за мен човек книга. Книгата си остана непрочетена. Аз също се почувствах като непрочетена книга, като несподелена история, като безсмислена измислица. Тогава разбрах колко страшно е да не четеш, защото някъде там има някой, който знае, че ти не го четеш – него и неговите мисли, него и неговите чувства, него и неговия талант, изцяло посветени на теб. А това, което се иска от теб, е само да четеш. Никой не те кара да разбираш, да се съгласяваш, да плачеш или да смееш… Никой нищо не иска от теб, освен да прочетеш. Страшно е да си книга – написана, напечатана, с лъскава корица, подредена на рафтчето с други книги и никой никога да не те е разтварял, никой никога да не е разлиствал страниците ти, никой никога да не се е зачитал…

Затова, когато подарената от мен книга не бе прочетена, на мен ми стана тъжно – за книгата, но и за мен самата. Тогава, ако и на мен ми бяха подарили книга, нямаше изобщо да се оправдавам с липсата време, а направо щях да си призная липсата на желание с болезненото откровение: „Аз не чета”… И тук идва времето, когато се появява онова НО…

Но тогава ми стана жал за подарената непрочетена книга и казах на нечетящата рожденичка да ми я даде поне аз да я прочета.“

Откраднах си го от сладурката от „Аз чета… за вас и с вас“.

Замисли ме за нещо, което понякога ме гложди, но не съм го осъзнавала…

Несподелените мисли!

Престанах да подарявам книги! Когато вляза в книжарницата попадам на много книги, за които си казвам, че ще харесат на този или онзи мой познат или приятел… но че така и ще си останат непрочетени!

Усещането е странно. Понякога дори болезнено… все едно аз съм непрочетената книга! Това е като да съществуваш на тоя свят и никой да не забелязва присъствието ти, да си прозрачен и ням… и така преставаш да съществуваш… Напечатаните знаци постепенно избледняват… един по един… и книгата остава празна… няма книга… няма меми… Сигурно съм ви разказвала за мемите и колко силно вярвам в тях…

Сигурно за това не се осмелявам да напиша моите истории… Защото ще останат непрочетени… Ще остана несподелена! Тия истории съм Аз, част от мен… И ако изчезнат… ще изчезна и аз… Мисълта е някак страшна!

Не мога да опиша какво точно ми дава четенето, то е особено състояние на душата… неуписуемо… може би може да се сравни с душевен оргазъм… но интензитета и скоростта са по-различни… посоката – също… Грях ми е на душата, че напоследък не чета много… Трябва да поправя това…

***

Понякога му разказвам истории… прочетени или измислени… Понякога страшно много се въудошевявам, говоря разпалено (нещо, което е много неприсъщо за мен)… и тогава виждам недоверие в погледа… не винаги, не винаги осъзнато недоверие, но аз го виждам… Или пък ми казва: „Не си мисли, че ще я прочета [книгата]!“… Заболява ме по странен начин… Все едно отрича част от мен! А знам, че обича да чете… и сигурно за това заболява още повече… Никога не съм му го казвала… най-вероятно защото не съм го осъзнаевала… Не знам защо, но и няма да имам смелост да му го кажа и ще трябва тук да го прочете… някой ден…

Което ме отвежда в друга посока… винаги ще има някаква преграда между нас, каквото и да правим за да я премахнем… Сигурно така е правилно… Но това е съвсем друга тема!

7 Comments

  1. http://marian4eto.blogspot.com/2008/02/blog-post_09.html

    И аз съм се чувствала като непрочетена книга, неразбрана история… За мен това не е плагиатстване – че ние сме си близначки по душа! Пък и така се чувствам като звезда – винаги съм мечтала да ме цитират 🙂

  2. Как може да мислим за едни и същи неща по едно и също време! Когато исках да напиша самодостатъчен ли си е човекът, разсъждавах точно в тази посока – не точно за книгите, но за споделянето, за разбирането, за силното ни желание да принадлежим. Е, не можах да го напиша, но ти си го казала по-добре.
    И друго искам да ти кажа – поне десет пъти съм започвала да ти пиша коментар в блога – под различни теми – но все се отказвах, все ми се струваше, че казаното няма да е на място. Не знам защо. Ето, че сега не е така. 😀

  3. Има цели скали, издписани отгоре-додолу, които никой не сптира да прочете. Помниш ли как на Мадарското плато намерихме табела с молитвата на гората? Беше много специално чувството да я прочетем. Но тогава не се запитах какво е. Днес и двете ми показахте, че всъщност табелата не е била четена или четена достатъчно преди ние да минем оттам. Тогава какво излиза? Хората сме като книги, като табели, като слово… Представяш ли си – човек се е качил на най-високата планина, провиква се и никой не му чува словото? Тъжно е даже. Не знам дали човек си е самодостатъчен, но определено човек е тъжен, когато е сам. Предполагам, че никое животно не е тъжно по природа и тогава вариантите са два – или човек не е животно, или е противоестествено човек да е сам, самодостатъчен или самосотятелен. Бляяяяяяяя – темата за книжките и мен ме накара да мисля 🙂 Вълшебно написана, ей!

Вашият коментар