Есенни настроения

Разтъжила съм се нещо напоследък… И днес случайно видях женската есен на СветлинА… Нещо съм я попуснала била по трасето… Чета я и си мисля, колко е сурова съдбата. Как разпилява човешките животи като прах на вятъра…

Разплака ме докато четях… Присетих се за мойта маминка… Не съм писала за нея май до сега… Започнала е да се грижи за мен още докато съм била бебе… все едно ми е майка…

Тя почина почти преди година…

Не плаках… Не ми беше тъжно… Не ми липсваше…

Но днес… Точно днес докато четях историите на СветлинА се разплаках, натъжих се, прилипсва ми сякаш…

Немога да кажа че е била добра жена. Но и в никакъв случай не беше лоша! Очукана и подритвана от живота, който аз не познавам… Рядко ми разказваха с дядо за миналото си! Знам някои неща, но далеч не всичко, което бих искала да знам… истината е че никога не сме били близки…

Най-голяма мъка й беше малкия й син, моят чичо, брат на баща ми, който е починал на 15 години. В очите й се четеше тая болка да загубиш дете, да го гледаш как умира и да си безсилен… Страшно е!

Веднъж го сънувах! Дойде при мен и ме заведе на много интересни места! Усмихваше се… Каза ми да предам нещо на майка му… Че е добре, да не го мисли, да не тъгува… Аз не й казах… Знаех, че няма да приеме тоя негов съвет и само още повече щеше да страда… Беше родена да бъде мъченица… както май всички жени от поколението й… Онеправдани, сърдити и самотни… Раздават се докрай и в същото време смятат че света им е длъжен… Понякога ми е било гузно, че съм я опреквала за тия точно неща. Но все пак това си е нейния живот, който никога не съм живяла. моя свят е различен от нейния… Ужасяващо различен.

Все се караше на дядо ми, все му мърмореше нещо. Все си бяха сърдити двамата. Незнам дали са се обичали някога, дали все още се обичат. Но имаше нещо между тях, нещо непоклатимо и свято. Те бяха семейство, макар и не според моите идеали…

Дядо много плака когато тя почина! Много му липсва! Какво ли е да прекараш с някого 60 години от живота си и изведнъж той да си отиде… Да го няма, да не се върне никога повече… От цялото ми семейство само той си говореше истински с мен. Ровеше се в мен и си споделяше… Все ми казва, че непрекъснато я сънува. Как в съня си има усещането че тя влиза през вратата, даже че му се кара както преди… Толкова е самотен милия ми дядо… Всичките му приятели са отдавна в гроба! С баща ми си имаме свои животи… Пък и все край него да се въртяхме нямаше да намалим самотата му.

Неговия свят, неговия живот отдавна е минало. Имам чувството, че последния му пристан беше маминка ми. Тя беше много силна жена, въпреки всичко… И тоя пристан вече го няма… И той се топи, бавно, но сигурно… Имам чувството, че е къща останала без стопанин… Самотна, прашна, рушашща се…

Като всеки човек много грешки са правили и двамата… Спрямо мен също… Но въпреки всичко до някаква степен много им се възхищавам, че са устояли на толкова много изпитания и перипетии… И ги уважавам страшно много, макар и по мой си начин…

3 Comments

  1. Pingback: Кой ми дойде на гости… « Блогът на Кекла и Теди Бебе

Вашият коментар