Мост над пропастта

{когато една песен те вдъхнови за фенфикшън написан (почти) на един дъх – Лара Крофт//Rise of the Tomb Raider}

Лара гледаше разсеяно през прозореца на таксито. Чувстваше се омаломощена и куха след поредната болезнена сесия с терапевта. Тези срещи бяха една непрестанна борба за надмощие. Борба без правила. Колкото и да се опитваше да се предпази, този човек винаги намираше начин да я изненада и да ѝ нанесе болезнен удар. Винаги успяваше да достигне до малкото късчета достойнство и увереност, които някак беше успяла да съхрани, измъкваше ѝ ги и разпарчедосваше душата ѝ.

Не вярваше, че може да си го мисли, но на Яматай нещата бяха далеч по-прости. Поне правилата бяха ясни – убиваш или те убиват. А тук… Хич не я биваше във взаимоотношенията с близки и приятели. Чувстваше се ужасно самотна и изгубена. За първи път самотата ѝ тежеше толкова много. Но и за първи път носеше пряка отговорност за самотата си. Саманта не искаше да я вижда, прекъсна всякакъв контакт с нея. Търпението на Джона също се изчерпваше, последния път се скараха и от тогава не са се чували.

Напоследък терапевта ѝ обясняваше, че всъщност има напредък, че се справяла по-добре с живота си. Може би донякъде беше прав. Все по-рядко сънуваше кошмари. Беше успяла и да намери начини да се справя с паник атаките и тревожността. Въпреки това, живота ѝ си оставаше пълна каша. Или поне това, което беше останало от него.

Този проклет остров ѝ беше отнел всичко. Мина цяла година, но не можеше да забрави, не спираше да се обвинява за случилото се. Дори да се опиташе да живее нормално, неприятностите все я намираха. Често тя самата си ги търсеше. Не можеше да се спре за пет минути. Беше обсебена от работата на баща си, отчаяно искаше отговори. Искаше да разбере защо този Божествен източник е бил по-важен дори от нея за баща ѝ. Дали тази реликва въобще съществува.

Гледаше нощния град, подгизнал от дъжда и се чудеше как се справят другите хора. Дали има и други, които се чувстват като нея? Възможно ли беше въобще някога да има нормален живот, да намери утеха, да си прости?

Тръгна на терапия с плахата надежда да намери отговорите си. Само че не стана както си го представяше. Всеки път искаше да удари терапевта в лицето. Не веднъж, а няколко пъти. Да го събори на пода и да го рита докато… Сепна се от мисълта си и прехапа устни.

Затвори очи, потърси нещо, което да ѝ помогне да се успокои. Съсредоточи се върху дъжда, ритмичното стържене на чистачките, музика по радиото, далечния монолог на шофьора. Пъхна ръце в джобовете на якето за да скрие ръцете си, стиснати в юмруци, ноктите ѝ се забиваха болезнено в дланите.

След малко извади телефона си. Отвори контактите. Номера на Сам още стоеше на бързо набиране. Понечи да го набере, пръста ѝ застина на милиметри от екрана. Спря са, както и всеки предишен път. Беше обещала, че няма да я търси и смяташе да изпълни обещанието си, колкото и да я боли.

Вероятно номера беше сменен и приятелката ѝ се беше върнала при родителите си в Щатите. Но Лара не намираше сили да го изтрие. Тогава трябваше да признае, че се е издънила и че с приятелството им е окончателно свършено.

Американката ѝ липсваше ужасно много. Лара все така не можеше да си обясни какво се случи. Какво се обърка, защо не успяха да намерят отново път една към друга? Дъхът ѝ секна от изненада, когато така дълго търсеният отговор, най-после я осени. 

През цялото време съм действала погрешно. Опитвах се да запълня пропастта между нас. Да изтрия белезите. Да върна всичко обратно и да бъде както преди. Опитвах се да избягам от случилото се, вместо да го приема.“

Почувства се като пълна глупачка. Не можеш да се правиш, че нещо толкова ужасяващо не се е случило. Не можеш да запълниш такава пропаст. Но можеш да построиш мост над пропастта. Това ѝ даваше надежда, за която да се хване.

Шофьорът най-сетне прекрати монолога си. Радиото програмата се чуваше ясно. Започна непозната за Лара песен. Текст прикова вниманието й.

„…the flames of burning lands
My feet are torn…. I will not thirst
…raging seas
Waves are crashing over me
They drag me down… I will not drown…
…After the storms are passing through
…And I shall rise oh well I shall rise
Again and again.*“

Всяка дума се отпечатваше в съзнанието ѝ. Животът не беше милостив към нея, непрекъснато я обсипваше с изпитания и загуби. Но тя винаги успяваше да се изправи след бурята. Винаги успяваше да продължи напред. Можеше да го направи и сега. Можеше да изгради мост към себе си. Защо не и мост към останалия свят.

Изпита нужда да повърви под дъжда. Плати на шофьора и слезе.

Не беше сигурна дали вярва в това, в което е вярвал баща ѝ. След два дни заминаваше за Сирия и се надяваше там да намери търсените отговори. Може би щеше да намери и вярата в себе си.

Думите на песента кънтяха в нея. Тананикайки си, Лара Крофт крачеше смело в нощта. Беше започнала да строи мост към самата себе си.

––
*Текстът е от песента “I shall rise”на Karan O. Песента е написана като саундтрак към играта Rise of Tomb Raider

Вашият коментар