Както преди

Не умея да се страхувам както преди.

Днес една кратка размяна на реплики ми позволи проблясък в ума…

Не умея да се страхувам както преди. Не казвам, че не се страхувам. Това си е едно нормално чувство, нормална емоция, и бих била осакатена, ако престана да го изпитвам понякога, когато трябва. Поне така си мисля… Но вече е по-скоро близко до значението на „неудобство“ отколкото в значението на „страх“. Вече не успява да ме парализира, да ме потопи в черна бездна. Аз ли съм станала по-силна? Страха ли е отслабнал? Или…друго? Не че има значение. Това е като да се погледнеш в огледалото и изведнъж да откриеш определена черта, която никога не си забелязвал преди и да се чудиш от къде се е взела, винаги ли е била с теб, ако не е била – кога се е появила… Имаш нужда от време да свикнеш с новото положение.

Не умея и да общувам с околните както преди. Осъзнавам, че в очите им изглеждам арогантна (и до някаква степен съм такава), изглеждам незаинтересована (не е вярно, по-скоро съм по-безстрастна от преди), самовлюбена (и това е така донякъде, ама не съвсем, щото е много хубаво да се обичаш, да не кажа, че е от първостепенна важност). И други такива неща. Може би обощението „студена кучка“ пасва идеално.

По-шантавото е, че аз съм напълно ОК с това. Не че не ми пука кой как ме възприема и какво точно разбира от нещата, които му говоря… или поне не ми пука както преди. В момента възприемам външната оценката от гледна точка на това какво определен разговор или поведението на определен човек спрямо мен говори за мен самата и… хм… как да кажа… какво имам да работя над себе си. Не държа непременно да бъда харесвана и оценявана „подобаващо“. Въприемам хора и събития като вид огледало за неща, които по някакъв начин не харесва, подтискам или искам за себе си. Теорията за Сянката на Юнг ли беше?

Изглежда е негова. Гугъл помогна, моята памет е късичка. 🙂 Та нещо такова, да.

И друго… Станала съм доста по-неутрална и възприемчива за различното, някак по-хомогенна. Каква хубава дума. ХОМОГЕННА

и толкова нова

и толкова различна

и толкова същата

и толкова старата…

Аз ли съм или не съм?

One Comment

  1. Pingback: And it feels like I am just too close to love you So I’ll be on my way | На кръстоПът

Вашият коментар