Just be… a super mom?!*

Дойде си на мястото и някак естествено тази публикация. Мислена е отдавна, имах поне десетина чернови за нея. Но както и с много други неща изглежда моментът да я напиша не е бил настъпил. Настъпи сега, в контекста на последните ми четива и размишления, избистри се и се „изля“ естествено.

Често ме питат „Как се справяш?“. Най-често в контекста на „Как се справяш с 1-2-3 деца?“. На мен обаче всеки път ми иде да повдигна лява вежда с учудване и да попитам „Как се справям с кое по-точно?“.

supermom
Снимка: Яна Мицева

Прозвището „майка-героиня“ ме изприщва. Чувствам се все едно да наричам героиня счетоводителката ми защото изглежда, че се справя добре и с желание, може би дори с огромна любов и ентусиазъм, с нещо, от което аз лично нищичко не отбирам. Или да наричам водопроводчика герой, защото може да накара една тръба да спре да пръска вода, а аз не мога… Не че тези хора сами по себе си не са герои… Но все пак… не виждам нищо героично и епично да върша нещо, което ми идва отвътре и естествено. Това не ме прави нито героиня, нито супер майка. Може би ме прави професионалист или гуру. 🙂 Това с гуру-то е по-скоро шега. 🙂

Ежедневието ми да се върти около дома и децата за мен е сбъдната мечта. Така както някои хора мечтаят да станат музиканти, математици, астронавти или там каквото друго си харесват, така аз съм си мечтала да бъда домакиня и да имам много деца. Пред мен никога не е стоял реално въпроса „дали?“ (да имам деца!) и „колко?“. Въпросът по-скоро е бил кога. В момента в „смахнатия“ ми мозък се вихри разпалена дискусия на тема „виж сега, мойто момиче, колкото и деца да имаш все някое от тях ще е последно!“. Смахнато е, защото с всяко следващо аз искам още и още деца. Предвид, че преди да имам дори едно исках две, сега имам три и си мисля, че пет ще са ми малко… Мисля, че за мен децата са като милионите в евро за някой банкер… примерно. 🙂

Но нека да се върнем на темата „как се справяш“. Тъй като тази тема е акцентът днес.

Ще ви разочаровам – нямам рецепта „ако направя това и това, ще стане това и това“. Ще се опитам да ви изясня концепцията си, която, както с изненада открих съвсем наскоро, е някаква форма на Просветление (не знам защо пиша думата с главна буква).

Ще започна по отдалече… Преди някакво… ъм… време открих, че когато шофирам съм постигнала онова така мечтано Сливане (и тази дума не знам защо пиша с главна буква) със средата. Не мисля за пътя, дали е гладък или разбит, не мисля за трафика, не мисля за времето. Сливам се с колата, с пътя, с трафика. Шофирането ми отдавна е минало в графа различна от мисленето и инстинктите, отишло е някъде по-нагоре в спиралата на ниво, което за улеснение наричам Сливане или Просветление, защото нямам думи за това усещане. Просто Съм. И толкова.

Наскоро, размишлявайки над въпроса „Как се справяш?“ (все пак нещо трябва да отговарям на хората, не само да вдигам вежди, нали?), установих, че съм успяла някак да пренеса това Сливане в ежедневието си. Просто Съм.

Просто.

Съм.

Много усилено избягвам да използвам думичката „просто“, защото в повечето случаи си е чисто паразитираща. И често пъти не на място – за едни едно нещо е просто, за други е непонятно като чужд език, който чуват за първи път. Но точно тук думичката „просто“ си е съвсем на мястото.

Най-гениалните и добре работещи неща в живота ни обичайно са изключително прости. Поклонник съм на принципа за несъпротива и на това да се опитваме да се движим по кривата на най-малкото съпротивление. И това е една чудесна концепция в частност в ежедневието ми като родител и глобално въобще в живота ми.

Все пак е важно да отбележа, че тук не става въпрос за някаква пасивност и липса на действие. Не. Цаката е да си отворен с всичките си сетива, знайни и незнайни, и да присъстваш на 100%. Да приемаш нещата такива, каквито ти се поднесат.

Разликата между приемането и примирението е, че примирението е затворена, пасивна позиция. Разбираш, че не можеш да промениш нещата, но оказваш съпротива, не си съгласен, роптаеш, в същото време не правиш нищо. Приемането – напротив, сливаш се със ситуацията, оставяш я да те погълне, не оказваш съпротива и в същото време взаимодействаш активно с нея, без нито да я приемеш, нито да я отречеш… Звучи смахнато. И сложно. Знам.

Знам го по-добре отколкото ми се иска, защото не съм непрекъснато в това състояние на Сливане. Има моменти, в които всичко ми е непоносимо, има моменти в които крещя като изтървана, моменти в които искам да завържа хуните на някое дърво и да им залепя устата с тиксо, има моменти, в които искам да изрина къщата с булдозер, защото боклуците сякаш нямат край, или пък да издера лицето на Антон, защото ме вбесява с простотиите си… и т.н., и т.н. Списъкът би могъл да е на практика безкраен.

Много съм далеч от каквото и да е съвършенство. И от сърце се радвам, че престанах да се стремя към такова или поне към илюзорното съвършенство, което е било натикано в главата ми. Всъщност къщата ми обичайно е доста разхвърляна, чиниите ми често не са измити, така и не довършвам много от задачите, които съм си поставила. И въобще в графа „домакинство“ не се справям по много точки.

В графа „родителстване“ също не се справям по много точки, ако трябва да се сравнявам с разни „стандарти“. На практика редовно получавам забележки от този или онзи или от някоя книга, как не се справям.

Спя до късно, дори за сметка на закуската на децата. Карам се с Антон и хич не го слушам (макар че той има право на вето по някои въпроси).

И ако сумираме всичко излиза, че въобще, ама хич не се справям… И може би на въпроса „Как се справяш?“ истинският ми отговор би трябвало да е „Не се справям!“…

Мисля че да съм себе си е далеч по-лесно и удовлетворяващо, отколкото да се справям. 🙂

––––––––

Just be… a super mom?! (англ.) – Просто бъди… супер майка?!

Вашият коментар