Прибираме се у дома

{фен фикшън – Лара Крофт // Tomb Raider 2013}

Лара Крофт усещаше погледите на моряците върху себе си. Джона добре се беше погрижил за репутацията ѝ със своите истории. Погледите им я преценяваха, сравняваха разказите с това, което виждаха. Долавяше изумление, недоверие, дори страх. Вече не беше просто една от оцелелите от корабокрушението на Endurance в Дяволския триъгълник. Сега беше жената победила банда изпечени убийци.

Из главата ѝ се стрелнаха сцени от десетките битки през които трябваше да мине. Остротата на спомените беше чудовищна, детайлите – потресаващи. Краката ѝ омекнаха. Искаше да запуши ушите си, да скрие лицето си в шепи, сякаш това щеше да я предпази от спомена.

Не го направи. Само опипом потърси ръката на приятелката си Саманта и се подпря на нея докато възстанови равновесието си.

„Защитавах се. Защитавах приятелите си.“ Опитваше се да убеди самата себе си, че е постъпила правилно. Упорито си повтаряше, че всеки на нейно място би го направил, сякаш повторено безброй пъти, щеше да се превърне в истина. Неизбежно обаче изплуваше въпроса дали наистина всеки би постъпил по същия начин? И отговора неизбежно беше един и същ.

Не.

Отговорът беше едно просто не. Не, с което трябваше да живее до края на живота си.

И преди експедицията до Яматай трудно приемаше своята необикновеност, най-често всъщност не мислеше за нея и я пренебрегваше. Трудно се вписваше където и да било. Винаги е била саможива, вглъбена, фокусирана върху нещата, които прави, без да се интересува особено за останалото. До преди срещата със Саманта Нишимура не би могла да нарече когото и да било приятел в истинския смисъл на думата.

Дните прекарани на острова, в опит да оцелее, да защити и събере екипажа на Endurance, да реши загадката на странните бури, да победи Химико и Матиас, отключиха в нея нещо непознато. Нещо, което винаги беше носила в себе си. И сега трябваше да се научи да живее с него, без да се чувства като чудовище.

Не спираше да усеща как погледите на моряците лазят по разбитото ѝ тяло, преценявайки всяко нейно вдървено от болка движение. Усещаше напрежението от присъствието ѝ на палубата на товарния кораб. Вече не се чувстваше под постоянна заплаха, но сетивата ѝ си оставаха все така изострени, планиращи ходове напред. Ходове от които изтръпваше.

Опитваше се да се убеди, че щом се върнат в Лондон всичко ще приключи и ще бъде забравено. Отчаяно се беше вкопчила в тази мисъл. Страхуваше се да мисли какво предстои. Предпочиташе да се самозалъгва, че това е краят, а не началото на едно много трудно, дълго и болезнено възстановяване. Имаше толкова много за споделяне, за изясняване, за прощаване. Човешките взаимоотношения не бяха силната страна на Лара Крофт. Целият ѝ живот беше изпъстрен с провали в това отношение.

– Хей, добре ли си?

Тихият глас на Сам я извади от унеса. Лара осъзна, че е вкопчила изнурените си ръце в раменете си и трепери от студ. Зъбите ѝ тракаха неконтролируемо. Кожата ѝ беше настръхнала болезнено. Възпря се да изстреля дежурната реплика „добре съм“, виждайки разтревожения поглед на Сам.

– Трябва… – заекна несигурно. Силите я напуснаха и Лара се свлече тежко на палубата. Малки и големи болезнени експлозии напомняха за всяко едно нараняване. С помощта на Сам успя да седне удобно. С мъка обгърна коленете си с ръце в отчаян опит да запази стабилност. Положи внимателно чело върху коленете си. Гадеше ѝ се, в черепа ѝ имаше водовъртеж, който я засмукваше надолу.

– Трябва да седна. – каза го по-скоро на себе си, отколкото на американката.

– Май трябваше да си останем в каютата.

Лара изсумтя в отрицание без да вдига глава. Изгарящия огън на треската сега беше заменен със студ, който сякаш извираше от костите ѝ. Пуловера и якето, които Сам ѝ намери, не помагаха особено. Лара не спираше да трепери. Насили се да диша дълбоко и равномерно, което малко намаляваше треперенето, но усилваше болката в ребрата ѝ.

Свежият предутринен бриз беше приятен. Познати звуци на кораб в спокойно море, познати миризми. Усети ръцете на Сам върху гърба си, деликатно и много приятно погалване, нагоре и надолу, ритмично и успокояващо движение. Защо трябваше да мине през ада за да разбере колко хубаво е да се погрижат за теб?

Усети как ръцете на Сам я придърпват и Лара се отпусна в скута ѝ без да се съпротивлява. Отвори внимателно очи и погледна съквартирантката си.

– Чух че привечер ще сме пристигнали в Токио.

– Съжалявам, че те забърках в това, Сам.

– Лара, моля те, недей…

– Не, чуй ме. Наистина съжалявам, че минахме през ада. Но съм благодарна, че си тук до мен в този момент. Без теб нямаше да се справя. Може би дори нямаше да съм жива.

Сам я притисна в прегръдките си. Топлината на приятелката ѝ сякаш се прехвърли в нейното тяло и Лара престана да трепери, цялото ѝ тяло омекна, отпусна се и тя потъна в сън.

*

Падаше от цяла вечност, краката и ръцете ѝ отчаяно се опитваха да се заловят за нещо. Падаше сред сива бездна.

Сблъсъка беше толкова реален, че ѝ причини ужасна болка, разтресе цялото ѝ тяло. Мъглата беше мръсно сива, гъста, лепкава. Някъде зад Лара се тътреха огромни страховити сенки.

„Хайде, Лара, ставай! Изправи се! Бягай! Мамка му, бягай, Лара!“

Далечно кътче на съзнанието ѝ нашепваше, че това е само сън, само кошмар и ей сега ще се събуди. Но това по никакъв начин не ѝ помагаше. Болката и ужаса бяха съвсем истински. Чувстваше се парализирана, притисната, засмукана от сивкавата мъгла. Не чуваше съществата, които я приближават, но ги усещаше. Бавно, но сигурно щяха за я достигнат и да я разкъсат на парчета.

Мъглата ставаше все по-плътна, задушаваше я, притискаше я все по-силно, изкарвайки и последния въздух от гърдите ѝ. Лара правеше жалки опити да си поеме дъх. Едно от съществата внезапно замахна към нея…

Събуди се с тежко изпъшкване. Дробовете ѝ горяха, но нищо не я притискаше. Все още лежеше в скута на Саманта. Все така ѝ беше студено, все така всичко я болеше.

Сам спеше. Лара се постара да седне без да я събуди. Неуспешно. Движенията ѝ бяха твърде тромави. Сам отвори очи. Изглеждаше ужасно изморена, със зачервени и подпухнали очи. По лицето ѝ имаше драскотини и синини.

– Извинявай, Сам!

– Престани да ми се извиняваш за всичко. Неловко е.

Лара кимна мълчаливо и се настани до Сам, така че да я боли най-малко. Зави се с одеялото да брадичката. Отново трепереше. Сам я погледна тревожно. Сложи ръка на челото ѝ. Нямаше нужда да ѝ казва, че температурата ѝ е все така висока.

След малко Сам се изправи.

– Трябва да се раздвижа. Отивам да донеса вода. Ти да не си мръднала от тук!

*

Най-страшния въпрос изникна в главата ѝ внезапно – щях ли да отплавам към Яматай, ако знаех какво ме чака? Отговора я блъсна като юмрук в корема. В гърдите ѝ се надигна болезнен вой. Стисна зъби, не можеше да си позволи отново да се разпадне на съставните си части. Не тук, не сега, не така. Сълзите обаче не успя да спре. Стичаха се по лицето ѝ, капеха върху дланите ѝ.

Втренчи се в ръцете си. Мислите ѝ се насочиха към малко по-безопасни теми. Дясната длан беше зеленикаво-синя и подпухнала, по възглавничките на пръстите ѝ имаше рани от тетивата на лъка. Лявата ѝ ръка беше бинтована почти до лакътя. По бинта бяха избили петна от кръв. Спомни си ужасното изгаряне отдолу.  Как ли щеше да изглежда тялото ѝ след няколко месеца? Колкото и добре да се погрижеха лекарите за нея, не хранеше илюзии. Тялото ѝ винаги щеше да помни и да ѝ напомня за Яматай с безброй белези.

„Завинаги ще остана разбита на парчета.“

Тази мисъл ѝ донесе късче спокойствие. Сякаш така щеше да изкупи част от вината за всяка смърт, която причини или не успя да предотврати. Воят в гърдите ѝ лекоутихна.

Сам се върна с две бутилки вода. Седна отново до нея.

– До три часа ще сме в пристанището. Токио, здравей!

Лара само кимна вяло.

Джона се появи отнякъде и седна от другата страна на Лара. Изглеждаше смутен и объркан. Май никой от тримата не изпитваше радост, че скоро ще са у дома.

– Имам твърде много време да мисля за неща за които не искам да мисля.

– Ще те заведа у дома, пак ще се заровиш в любимите си книги… и… и… – Сам се запъна, в очите ѝ се появиха сълзи.

– И всичко ще бъде наред… – довърши Лара без сама да вярва на думите си. Стисна ръката на Сам, но не можеше да я погледне.

– Хей, пиленце, по-ведро! – Обади се Джона.

Обръщението я жегна. Припомни ѝ какво е изгубила. Екипажът на Endurance беше най-близката ѝ представа за семейство.

Когато беше дете, Рот я беше обявили за талисмана на кораба. Сега всичко беше различно, вече не беше хлапето, което тича по палубата и се пречка в краката на възрастните. Със сигурност не беше и талисмана на кораба, а по-скоро неговото проклятие.

– Поне сме живи, Лара! – промърмори Джона, взимайки ръката ѝ в своята. –  Ще имаме достатъчно време да се справим и да си върнем живота. И го имаме благодарение на теб!

„Освен, че заради мен имаме разни неща с които да се справяме!“ Мисълта я задави. Сгуши се по-близо до Джона, той я прегърна през раменете. Така притисната между приятелите си се чувстваше на сигурно, защитена от всичко. Преплете пръсти с пръстите на Сам и си позволи да затвори очи, да се отпусне, да се предаде на съня, дори съня да ѝ донесе поредната порция кървави кошмари.

*

Нещо издрънча до главатаѝ и я стресна. Още преди да се е събудила напълно, се задейства инстинктивнареакция и Лара скочи на крака мобилизирайки всеки мускул в тялото си. Товапричини болезнена реакция. Замайването я повали на колене, ръката ѝ се стрелнакъм корема в опит да спре болката. Сам клекна до нея и япрегърна.

– Съжалявам, че те стреснах. Но това нещо тежи ужасно и накрая ми се изплъзна от ръцете.

– Поне не го изпусна върху мен.

Двете се засмяха. За миг всичко беше както преди… и мигът си отиде твърде бързо.

На Лара ѝ се гадеше от болка. Искаше да заспи отново, но Сам очевидно нямаше да я остави да го направи.

– Не знам как си мъкнала всичко това със себе си през цялото време.

Едва сега Лара забеляза, че Сам е донесла голяма брезентова торба.

– Какво е това?

– Нещата ти. Не съм сигурна дали и половината ще успееш да качиш законно в самолета.

Лара се настани по-удобно, подпирайки гърба си в бодра и придърпа торбата към себе си. Започна да прехвърля вещите в ръцете си, да ги разглежда, мислейки върху въпроса на Сам. Как наистина беше се справила с всичко това?

В този момент беше много благодарна на баща си, че винаги е държал на физическата ѝ форма. Първите си тренировки започна едва три годишна. Дори не помнеше по какво. Беше минала през какви ли не дисциплини и спортове, винаги е била в отлична форма. Бягаше бързо, плуваше добре, обожаваше свободното катерене. Беше гъвкава, издръжлива и атлетична, с бързи рефлекси и точно око. Но никога не ѝ беше минавало през ума, че всичко това ще ѝ бъде от полза по подобен начин. Или че когато Рот я учи да стреля, ще ѝ се наложи да стреля по нещо друго освен по мишени и празни консервени кутии. Пое си шумно дъх в опит да сподави надигналото се ридание.

– Не ги носех непрекъснато със себе си. Поне не всичко. Бях си направила няколко скривалища. Преди да дойда да те търся в храма, казах на Джона къде са. Виждам, че е успял да събере повечето документи и артефакти преди да напуснем Яматай.

Бръкна в торбата, извади двата пикела и ги постави внимателно в скута си.

– Мисля да си запазя само тези. Останалото… не знам, не ми пука, не искам да ги виждам повече…

Сам мълчеше и разглеждаше лицето ѝ. Заговори плахо:

– Онази нощ. Първата след… след като ни прибраха от лодката. Аз… аз… мислех, че ще у-умреш. Не мигнах цяла нощ от страх. – Сам едва говореше, брадичката ѝ трепереше. – Мислех, че ако заспя ще… ще те изгубя завинаги. Чувствах се ужасно безпомощна и отчаяна. Непрекъснато проверявах дали дишаш…

Казаното от Сам хвана Лара неподготвена. Смяната на темата ѝ дойде твърде неочаквано.

– О, Лара! Аз съм ужасна приятелка, ужасна егоистка. На лодката мислех само за себе си и се самосъжалявах, до къде съм я докарала. Ти спеше през цялото време или беше в безсъзнание, нямах представа какво става с теб. Мислех, че си просто твърде изморена…  и когато онази нощ ти помогнах да превържеш раните си… аз…

– По дяволите, Сам! Млъкни! – Лара се стресна от яростта с която се разкрещя на Сам. Овладя се бързо и продължи почти шепнешком. – Моля те, Сам, нека не говорим за това сега. Моля те… Моля те… Аз… съжалявам… не мога…

Младата американка стоеше като вкаменена. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. По лицето ѝ се четеше смесица от емоции – учудване, ярост, тъга, отчаяние, объркване. Лара хвана ръката на приятелката си в опит за помирение, но Сам се отскубна и се изправи.

– Отивам да намеря Джона.

Хладината в гласа на Сам накара Лара да потрепери. Между тях зейна пропаст. Лара въобще не беше се замисляла как Сам преживява този кошмар. На острова мислите ѝ бяха само как да оцелее, да останат живи и после… После се беше съсредоточила само в това как да не се разпадне и да не полудее от кошмарите. Кой е егоиста сега?

*

Лара гледаше изплашено платформата, по която трябваше да слязат от кораба. Поредното изпитание. Платформата висеше като мост между кошмара и реалността. Археоложката не беше сигурна, че иска нещо да ги свързва тези две вселени. Нито беше сигурна, дали иска да се върне в реалността.

Не можеше да остане така вечно, но поне можеше да отложи още малко слизането на брега. Вгледа се в кея и хората, които бяха там. Разпозна майката на Сам. Имаше медицински екип, журналисти, полиция… Мярна още едно познато лице. Ана? Първо реши, че халюцинира. Въобще не беше очаквала да я види на кея.

– Комитетът по посрещането ни очаква!

Ядните нотки в гласа на Сам я жегнаха.

Лара зарея поглед. Пристигнаха на залез слънце. На пристанището цареше оживление. Светлините на Токио говореха за град, който никога не спи. Щеше ѝ се да беше дошла тук при други обстоятелства. Трудно ѝ беше да си представи, че докато те са се борели да оцелеят на Яматай, животът на другите хора се е случвал както обикновено.

Стисна с всички сили пикелите пред гърдите си. Все едно можеха да ѝ дадат някаква опора докато се връща в живота си. Страхуваше се да не се разпадне отново. Самия факт, че в момента бе на крака и щеше да слезе на брега на собствен ход, беше форма на чудо. Треската не минаваше, инфекцията пълзеше из тялото ѝ. Болките не бяха намалели, само беше свикнала с постоянното им присъствие. Все още имаше сериозна нужда от медицински грижи.

– Лара? – Сам я побутна.

– Добре съм… Аз… – довърши изречението само мислено. „Болна съм. Изморена съм. Всичко ме боли… Искам да заспя и да забравя. Да спя с месеци, години, сън без сънища, докато Яматай изчезне като спомен от всяка моя клетка.“

Сам кимна замислено, все едно беше чула мислите ѝ. Англичанката още можеше да види обидата по лицето на приятелката си. И макар една до друга, хванати за ръка, бездната между тях зееше непреодолимо. Сам беше недостижима за Лара.

– Хайде! Не можем да стоим тук вечно. Едва се държиш на краката си.

Приятелката ѝ си пое шумно дъх, стисна по-силно ръката  на Лара и тръгна уверено, повличайки я след себе си. Лара се остави да я водят.

Само миг и се озоваха на кея, където тълпата ги обгърна плътно. Лара се усети притисната. Чуваше, че ѝ говорят нещо, но не можеше да разбере думите. Гласът далечно напомняше този на Ана. Ушите ѝ бучаха. Сърцето ѝ биеше бясно. По дланите ѝ изби студена пот, отново се разтрепера. Не можеше да си поеме въздух.

С ужас усети, че Сам вече не я държи за ръка и че Сам въобще не е наоколо. Лара се заоглежда тревожно, паниката ѝ нарастваше. След няколко мига откри Сам, но защо тя се отдалечаваше? Къде отиваше? Защо я изоставяше?

– Сам!!! – Писъка на Лара беше пълен със страх и отчаяние. Може би погледите им се срещнаха. – Саааааам… Ще те намеря… отново… ще те намеря!

Не беше сигурна дали Сам я чу, дали въобще каза нещо или паниката я остави безмълвна. Стори ѝ се, че Сам си пробива отново път към нея, прегръща я и прошепва „На това разчитам…“

Вашият коментар