Гневът на самодивата

Люба тичаше задъхана по прашния селски път. Отдавна беше изгубила от поглед черния вълк, който преследваше. Не можеше да се мери с него по скорост, но можеше да следва магическата диря, която звярът оставяше след себе си. Тя беше толкова ярка, че магьосницата я долавяше физически.

Зави наляво в една тясна уличка и се озова пред триметрова ограда. Маратонките ѝ се пързулнаха в прахта, когато опита да забави ход. Използва остатъчната инерция и се покатери с няколко ловки движения. Лявото ѝ рамо пламна от рязкото движение. Люба стисна зъби и скочи от другата страна.

Озова се в широк двор с плочник и добре поддържани зеленчукови лехи. В дъното се гушеше стара едноетажна къща, а до нея имаше плевня с паднал покрив. Люба свали лъка от гърба си и извади три стрели от колчана. Магията на Филип в стрелите я загъделичка по пръстите. Докато оглеждаше наоколо, се зачуди дали той е успял да настигне другия вълк, който беше избягал извън селото към близката гора.

Бяха се опитали да спрат трите вълка с обикновени оръжия, но те продължаваха да се връщат всяка нощ и да нападат селото. Душеха и отмъкваха добитъка на селяните. Предната нощ бяха издавили цяло стадо кози. Днес изненадаха всички, появявайки се още по пладне. Селото беше малко и хората успяха бързо да се барикадират в читалището. Никой от местните не се опита да спре вълците, нито да тръгне след тях.

Люба се концентрира върху дишането си. Притвори очи и пусна сканиращи импулси. Отдъхна си, че къщата е празна и няма хора, за които да мисли в момента. Долови промяна в магическото поле, когато насочи вниманието си към плевнята. Нещо опитваше да се скрие от нея. Тя отвори очи и се запромъква натам. Беше нащрек, тялото ѝ се подготви да посрещне евентуална атака.

Вълкът изскочи без предупреждение. Дори нейните изострени сетива не доловиха звук. За части от секундата се озова на два метра от нея. Реакцията ѝ не закъсня. Трите стрели се забиха със свистене в едрото тяло на животното, прекъсвайки скока му. Вълкът се строполи на плочките, скимтейки. Магията се разстла из него и парализира мускулите му. Само златните му очи шареха неспокойно. Люба го наблюдаваше напрегнато с опъната тетива. От погледа му я полазиха тръпки. Очите му бяха човешки, пълни с гняв и омраза.

Магичната пелена скоро потопи вълка в сън. Тялото му се отпусна, очите се затвориха. Люба долови как се забавя пулсът му, как бурните му емоции избледняваха. Изчака още малко, преди да отпусне тетивата. Сега може би щяха да разберат защо вълците нападат селото.

***

– Впечатляващо! Как го залови? – Филип застана до Люба със скръстени ръце, оглеждайки вълка в клетката.
– Извадих късмет. Криеше се в една плевня. Вместо да избяга, се опита да ме нападне. Е, какво ще правим сега?
Филип изсумтя. Щеше му се да се махнат час по-скоро от селото.
– Нищо. Време е да си тръгваме. Вълците не са наша работа.
– Какво? Ти сериозно ли?
– Съвсем. От цяла седмица сме тук. Утре заминаваме.
Погледът, който му отправи Люба, хич не му допадна.
– Я стига! Намираме се насред планината в село, в което живеят двайсет души и от десетилетия не са го напускали. Телефоните нямат обхват, няма интернет, дори магазин и кръчма нямат. Надали някой ще разбере, че въобще сме идвали.

Извърна мълчаливо поглед от нея. Стисна силно устни. Нямаше никакво желание да спорят, но Люба го сграбчи за рамото и го накара да я погледне.

– Нали не вярваш в случайностите. Какъв е шансът „случайно“ да попаднем в забутано село, нападнато от омагьосани вълци? Ами ако сме единствените, които могат да се справят? Та ти си горски маг… сигурно знаеш как да разберем защо нападат селото.

Избута ръцете ѝ, отдръпвайки се от нея.
– Не. Утре тръгваме.
– Тръгвай, ама без мен!
– Но… – зяпна я изненадано. – Любе, моля те… Не ме изнудвай! Знаеш, че няма да тръгна никъде без теб.
– Тогава да се справим с вълците. Колкото по-бързо го направим, толкова по-бързо ще си тръгнем.

Филип се загледа в далечината, отново скръстил ръце, ядосан, че е неспособен да ѝ откаже. Разкъсваше се между желанието да помогне на хората от селото и страха да не ги открият. Тя беше права, шанса някой да разбере, че са тук, беше статистическа нула. За това и избираше такива забутани села по пътя им. Но с всеки изминал ден в това село, безпокойството му нарастваше.

Въздъхна и без да я поглежда, отговори:
– Добре… Печелиш!
Люба обви ръце около врата му и го целуна по бузата. Прошепна в ухото му:
– Никой няма да ни намери. Сигурна съм!
Той отвърна на прегръдката ѝ, надявайки се да е права.

***

Вълкът се съпротивляваше. Нямаше начин да стигне по-дълбоко в съзнанието му, без да го нарани. Филип дръпна ръка от муцуната му и се обърна към спътницата си.

– Това е самодивска магия. Имаме си работа със самодива, която има зъб на селото. Вълците са под неин контрол. Цяло чудо е, че още няма жертви или отвлечени хора.
Люба гризеше замислено нокътя на палеца си.
– Този вълк беше гневен.
– Нормално, животните също изпитват емоции.
– Но това беше човешка емоция. Усещам разликата. И очите му…
– Самодиви ли? – непознат глас прекъсна Люба. – Чумата да ги тръшне гадините!

Филип се обърна по посока на гласа. Към тях се тътреше ниска белокоса жена. Долови магията, сияеща около нея. Не помнеше да я е виждал, откакто са тук.  Хвърли неспокоен поглед на Люба, но тя не го забеляза.

Белокосата жена ги подмина и застана пред клетката.
– Когато бях дете, дойде една самодива, искаше откуп, за да не опустоши селото. Обеща повече да не се връща, ако ѝ се плати. Трима млади мъже се съгласиха да бъдат откупът.
Старицата удари по клетката с бастуна си без страх от вълка.
– Проклетията се е върнала! Не удържа на думата си. Сигурно се крие там горе в пещерата при извора.
Люба попита:
– Откъде знаете, че е същата?
Жената посочи клетката.
– Това е един от мъжете, които отидоха като откуп. Познавам го, беше син на съседите ни.
Очите на магьосницата се разшириха от изненада.
– Превърнала ги е във вълци?
– По-лошо, момиче. Откраднала е душите им и ги е натикала във вълчи тела.
Старицата се вгледа изпитателно в двамата.
– Не е лесно да се хване такъв вълк, а вие го направихте все едно е нищо. Ти си силна магьосница. Никога не съм срещала някой, от който дивата магия да извира така. А ти, горският маг… – изгледа Филип с присвити очи, махвайки към него с бастуна си. – Май и друг път си имал работа със самодивите. Двамата можете да я спрете.

Филип избегна погледа на жената, обръщайки се към Люба. Тя вдигна вежди въпросително. Магът поклати глава.
– Сигурна ли сте, че е в пещерата при извора?
– Че къде другаде да бъде? Самодивите обичат такива места. Други пещери наоколо няма.
Филип кимна замислено. Ако имаха късмет, щеше да е някоя от самодивите, които познава. Ако не… Отказа да мисли за другите варианти.

***

Стигнаха до пещерата около час преди залез слънце. Първо събраха дърва. Филип искаше да запали огън пред входа за да задържи самодивата в пещерата.

Докато той редеше дървата, Люба седна до него.
– Няма ли да разбере, че идваме?
– Не. Заклинанието ти ни пази добре. Ще ни усети едва когато вече няма да има значение.
Люба завъртя в ръце една съчка.
– През целия път дума не обели. Заради самодивата ли е или си ми сърдит, че те изнудих да останем?
– Няма значение.
– Стига де, ще се пръснеш от напрежение. – Люба се опита да улови погледа му. – Дори да не бях емпат, щях да го усетя.
Филип постави последното дърво и запали огъня.

– Сърдит съм ти, но това не е важно сега… – Потърка брадата си с ръка и заразказва, загледан в разгарящия се огън. – Срещнах самодивите преди години, когато се скитах безцелно. Една от тях, Ирина, ме беляза. Искаше ме. За малко и аз да стана като вълците. Самодивите искаха да останат в гора, чийто стопанин не ги търпеше. Извадих късмет. Оказа се, че познавам горския маг, който се грижи за гората. Бяхме чиракували при един и същи майстор. Влязах в ролята на миротворец и помогнах на мага и самодивите да се разберат. Това ме спаси от Ирина и станах побратим със самодивите.

Хвана ръката на Люба и я целуна.
– Ако е Ирина, присъствието ти ще усложни нещата.
Люба се засмя нервно.
– Да се надяваме, че не е тя. Какъв е шансът да е някоя самодива, която познаваш?
– Голям. Откакто горите изчезват толкова бързо, по нашия край са останали само две сестринства самодиви.
– Какъв е планът?
– Да разберем какво иска и да я убедим да си тръгне или поне да спре да праща вълците в селото.
– Не звучи много като план.
Филип сви рамене и се изправи.
– Мен не може да омаe, но за теб не съм сигурен. Каквото и да става, не я гледай в очите – добави тъжно. – Не искам да се налага да я нараняваме.
– Мирно разрешаване на конфликта. В това ни бива… долу-горе.
– Готова ли си?
Люба кимна и пое ръката му, за да се изправи.

***

Колкото по-навътре в пещерата навлизаха, толкова по-светло ставаше и толкова по-силно Люба усещаше самодивската магия. Самодивата ги очакваше в широка зала с куполовиден таван. На земята от двете ѝ страни спокойно лежаха другите два вълка. Единият кафяв, другият сив. Също толкова огромни и страховити като онзи, който беше пленила. На магьосницата ѝ се стори, че странната светлина в пещерата се излъчва от самата самодива.

– Филип! Ти ли си това? Каква приятна изненада. – самодивата плесна радостно с ръце. 
– Да, Гаяна, аз съм.
– Помниш ме значи. – Гаяна се усмихна лукаво. – Коя е спътницата ти?
– Аз съм Люба – представи се вяло.

Опитваше да устои на изкушението да погледне самодивата в очите. Нещо в излъчването ѝ я привличаше неустоимо. Заразглежда я с интерес. Косата на Гаяна беше гъста и къдрава като нейната, но много по-светла, с вплетени в тънки плитчици полски цветя. Стигаше до глезените ѝ, обгръщайки я като було. Дългата й рокля беше невъзможно бяла. Люба прехапа устни и с усилие отклони поглед. Усещаше главата си тежка, пълна с гъст сироп.
– На какво дължа тази среща?
Гласът на Гаяна се лееше като водопад. Люба потръпна, отново изкушена да срещне погледа ѝ.
Филип решително тръгна напред.
– Остави селото на мира.
– О, това ли било? – Усмивката на самодивата изчезна. – Няма да стане!
– Отдавна са платили откупа. – Магът посочи вълците. – Престани да ги изпращаш в селото.
Гаяна се нацупи. Тропна сърдито с крак.
– Не!
– Тръгни си доброволно, не ме принуждавай да те гоня. – Гласът му беше тих, но настойчив.
– Те ме измамиха.

Остър писък прокънтя в ушите на Люба, поваляйки я на колене. Стисна с ръце главата си. Едва си поемаше дъх от болка.
Филип изкрещя.
– Спри!
Самодивата просъска:
– Накарай ме.
Някъде през пелената на болката Люба усети бурна промяна в магическото поле. Гневът на Филип плисна като придошла река. Вълците подскочиха, завиха и се сгърчиха в болезнени спазми.

– Излез от главата ѝ веднага, иначе ще ги убия!
Гаяна се сепна. По лицето ѝ пропълзя страх.
– Не ти вярвам!
Филип замахна с ръка. Козината по гърба на сивия вълк пламна. Самодивата запищя в паника.
– Добре! Добре! Спри! Пускам я! Само спри!
Спусна се към звяра и го прегърна нежно. Проплака:
– Моля те, не ги наранявай повече.
Тежестта напусна Люба толкова внезапно, колкото се беше появила, и тя се просна със стон по лице на пода. Филип я вдигна и я прегърна.
– Добре ли си?

Люба кимна. Сви се в ръцете му и притисна длан към устата и носа си. Гадеше ѝ се от смрадта на изгорена козина. Главата ѝ още кънтеше, но вече можеше да мисли ясно. Беше успяла да разгадае самодивската магия и сега тъчеше защитата си. Собствената ѝ магия се трупаше около дланите ѝ. Скоро плъзна по кожата ѝ, обгръщайки я плътно. Самодивата вече не можеше да достигне до мислите ѝ.

Леко се надигна и прошепна на Филип:
– Тя е много наранена. Направена ѝ е магия, обаче нещо се е объркало.
– Как разбра?
– Връзката е двупосочна. Магията ни свърза и тя, без да разбере, ми се разкри. – Усмихна се леко. – Мога да ѝ помогна.
Люба се изправи несигурно, подпирайки се на Филип. Приближи се до Гаяна.
– Къде са посестримите ти?

Самодивата се дръпна изплашено назад, опирайки гръб в камъка. Огледа се тревожно, осъзнавайки, че няма къде да избяга. Вълкът се сви в краката ѝ и тя впи пръсти в козината му, сякаш търсеше защита.

– Сестрите ми… Изоставиха ме. Един мъж ми направи любовна магия. – Избърса сълзите си. – Не ме убивай, моля те. Знам, че можеш. Магията блика от теб, дори да не можеш още да я владееш добре. Двамата заедно сте много силни. Не мога да ви надвия – Изхълца и отново избърса лицето си. – Тази магия… побърква ме! Измамникът, който ми я направи, е родом от това село. Пратих вълците си да го търсят, но него го няма. Сега не знам къде да го търся.
– За това ли си така разгневена?
Гаяна кимна няколко пъти и втренчи поглед в магьосницата. Погледът ѝ вече не беше заплаха за Люба. Тя коленичи до самодивата.
– Мога да ти помогна и да те освободя от магията.
Гаяна се поколеба. Стисна силно вълка, който изскимтя.
– Защо ще го правиш? Не разбирам. Аз те нараних, а ти искаш да ми помогнеш.
Люба погледна през рамо към Филип. Той застана зад гърба ѝ.
– Искаме само да изпълниш обещанието, което си дала преди години. Затова дойдохме при теб. Тръгни си от тук и не се връщай повече.

Гаяна местеше неспокойно поглед между двамата. Накрая сведе очи към вълка. Сложи ръка върху изгорената козина и заговори тихо.
– Ако развалите магията и ми върнете вълка, никога повече няма да се върна тук. Заклевам се в посестримите и вълците си!
Магьосницата погледна въпросително Филип. Той кимна.
– Имаш думата ни!
Люба докосна самодивата. Затвори очи и се потопи в магическото поле. Границите ѝ се разтвориха. Стана едно с енергията на Гаяна. Нишки с цветовете на дъгата се виеха из тялото на самодивата. Въпреки човешките форми веднага усети различната структура. Бързо разпозна самодивската магия. Щом се приближи до сърцето на горското създание, тялото на Люба изтръпна, по челото ѝ изби студена пот. Злополучната любовна магия се виеше в гъста, лепкава мастилена маса.

Пое си дълбоко дъх и протегна нежни златисти пипалца от своята сила към Гаяна. Пипалцата достигнаха до магията, врязаха се без усилие в нея и я погълнаха. Скоро сърцето на самодивата блесна като обедно слънце в безоблачен ден. Люба побърза да се оттегли. Отвори очи, срещайки изумения погледа на Гаяна.

– О, небеса! Не вярвах, че отново ще се чувствам нормално.

Самодивата докосна с треперещи ръце гърдите си. По бузите ѝ отново се стичаха сълзи.
Люба ѝ се усмихна предпазливо.
– Когато се върнем в селото, ще освободим вълка ти.
Гаяна се усмихна широко.
– Още тази вечер тръгвам да търся посестримите си. Много ми е мъчно за тях. Бях толкова самотна. – Хвана Люба за ръка. – Ако имате нужда от нас, Филип знае как да ни повика, ще те научи. А аз ще разкажа на всички самодиви в планината какво направихте за мен.

***

Вървяха обратно към селото през поле с високи треви. От време на време минаваха покрай малки групи дървета. Въздухът беше наситен с аромата на акации и влажна трева. Филип се наслаждаваше на пълнолунната лятната нощ. Люба вървеше притихнала до него. Изглеждаше изморена.
– Хубаво е понякога нещата да свършват добре. Не ни се случва често.
Тя кимна без да каже нищо, забила поглед пред себе си. Обади се едва след като вече бяха влезли в селото.
– Съжалявам, че те изнудих така. Не беше честно.
Той я прегърна през кръста и я целуна по рамото.
– Заслужих си го. Нямаше причина да отказвам и да бързам да тръгваме.
Люба си пое шумно дъх и спря пред него.
– Какво ще правим сега? Накъде заминаваме?
Филип замислено завъртя няколко къдрици от косата ѝ между пръстите си.
– Може да поостанем още малко тук. След като наоколо вече не обикалят вълци и самодиви, можем да се наспим.
– Знаеш, че мразя да спя. Сънят е загуба на време.
– Да не би да имаш по-добри идеи?
Люба се засмя закачливо и го целуна.
– Всъщност имам.

Автор: Яна Мицева (януари-април 2019 г.)

2 Comments

    • Благодаря! Много се радвам, че ти е харесал. Работя и по други разкази паралелно с романа, така че се надявам скоро да публикувам още нещо.
      Споделянето на творенията ми е добре дошло. За това и ги публикувам тук, за да стигнат лесно до повече хора.

Вашият коментар