Първите уроци по насилие

Откъс от книгата на д-р Лидия Ковачева „Гладът – приятел и лекарство“

ПРЕВИШАВАНЕ НА ДНЕВНАТА ХРАНА НА ДЕЦАТА.

С тази глава искам да защитя милите малки дечи­ца, безпомощни да се противопоставят на невежественото и грубото отношение към тях, на което те стават жертва по-често, отколкото се предполага.

Обикновена практика е този, който се грижи за дете­то, да определя по свое усмотрение порцията храна, коя­то трябва да му поднесе при поредното хранене. И тъй като при възрастните превишаването на количеството е станало нещо обикновено и редно, това се практикува и при децата, без да се вземат предвид изискванията на детския организъм. Обслужвайки предразсъдъка, че колкото повече храна се поглъща, толкова повече сили и здраве дава тя, детските порции системно и съзнателно се превишават както по количество, така и по калории.

Освен това съшият този „възпитател”, бил той майка­та, бабата или „лелката”, има амбицията неговото детен­це, детенцето, което отглежда, да бие на очи с налятата си фигурка и закръглените бузки, което според техните разбирания означава, че е по-здраво от другите.

Превишаването на порциите на детето дори с няколко хапки на ден – това е вече първото сериоз­но отклонение спрямо количеството на приеманата храна. За пораженията, които носят тези „няколко хап­ки”, никой не се замисля, както и за трагедията, на коя­то по този начин се слага началото.

Отначало детето приема наложената му храна, .за­щото е добро същество, дошло на този свят с пълно дове­рие към него. Но настъпва моментът на пресищането и то започва да се противопоставя. Инстинктът, вложен от природата, т.е. „вътрешният лекар”, започва да си казва думата – АПЕТИТЪТ ИЗЧЕЗВА! Докато възпи­тателят не държи сметка за количеството на необходи­мата за детето храна, „вътрешният природен лекар” от­чита всяка приета хапка в повече. Настъпва паника – детето не иска да яде!

Ако срещу детето има обаче възпитател с необходи­мата култура и с по-задълбочено аналитично мислене, той веднага ще разбере допуснатата грешка. Но за съжаление мнозинството хора, на които се поверяват де­цата, дори и самите родители, нямат нито отношение, нито разбиране по въпроса. И тъй като насилието е взело преднина в нашия живот, не се мисли за нищо друго, освен как да се накара това нещастно дете „да слуша” и да си изяжда предоставената му порция.

Развихреното въображение започва да обмисля начини, които да заставят детето „да си изяде всичко”. И това, което се измисля и предприема в случая, е в толкова богати варианти, че би било трудно да се спрем на всички, но интересен е фактът, че в основата на всеки един от тях е принудата. Никакво съобразя­ване с изискванията на природата.

Най-обикновеното нещо при това положение е включването на храна, която да възбуди апетита – нещо подсладено, пикантно или предпочитано от детето лакомство. Появяват се бисквити, кексове, колбаси, въобще всичко, което може да привлече вниманието на детето. С това се постига някакъв частичен временен ефект, но положението си остава същото – апетитът липсва. Но това не остава без лоши последици. Освен поражения­та, нанесени на организма от нездравата храна, вкусът на детето вече завинаги е покварен. Оттук нататък то вече цял живот ще се стреми към сладкото, соленото, към пикантното, към храните, от които не може да се чака добро здраве. Вкусът и стремежът към реално здра­вословните храни е на заден план или съвсем отстъпва. На преден план са шоколадът, бонбоните, вафлите, сладо­ледите, саламите, а по-късно – кафетата и алкохолът.

Друга практика при отказ от страна на детето да изяде определената му порция е отвличане на внима­нието му с разказване на приказки, разиграване на трикове или нещо друго, докато съдържанието на чи­нията се прехвърли в устата му. Тук умело и хитро се използва повишеният интерес на детето към заобика­лящия го свят, който то опознава. И докато слуша интересната приказка или гледа разиграния трик, меха­нично приема подадената му храна. То дори е готово още да му сипят, само и само да му разказват нещо интересно. Възпитателите са наясно с това и хитрини­те им успяват. Но и тук пагубните последици не закъс­няват. За храната, за която не е проявено желание, не се отделят необходимите сокове и тя предизвиква гнилостни процеси, които от своя страна впоследствие да­ват жестоки поражения върху храносмилателните ор­гани. Освен това, заслушано в разказа и загледано в триковете, детето механично нагълтва храната и не я сдъвква добре. А и то все още не е приучено да дъвче – тази задача е една от основните на възпитателя – да го научи да дъвче. Затова той трябва да е търпелив и съзнателен, да създава правилни навици на хранене.

Друга поредна хитрина на възпитателя е да дава желани от детето обещания – водене на куклен театър, на разходка, на цирк, купуване на желана играчка. И при това обещание порцията храна е преминала авто­матично в стомаха на детето. Дали обещанието ще бъде изпълнено, или не – няма значение, но поставената цел от страна на родителя или възпитателя е постигната.

Особено драматично е положението там, където се действа със заплахи. Детето е деликатно и неукрепнало същество и като физика, и като психика. Уплашено, то с мъка гълта хапка след хапка. Строгият тон и острият поглед на неговия възпитател го сковават върху стола и то не смее дори да се разплаче. Възпитателят отново е победил – порцията е изядена. Под влияние на травмираната нервна система се травмира и стомахът. За нор­мално отделяне на сокове, както и за нормално проти­чане на храносмилателния процес не може да се мисли. Към пораженията от насила приетата храна се приба­вят и пораженията от отрицателните емоции.

Нека надникнем в нашите детски градини, където майките са поверили своите деца, разчитайки на компетентността на персонала, който поема грижата за тях. Нека напомним, че това става в една възраст, ко­гато се създава една база за здравето през целия живот. Дали е оправдано доверието?

Животът в детската градина е колективен и детето се приобщава към него. То все още не знае кое е вредно и кое полезно за него. Храната се сервира в определени часове. За някои от децата това е реалният час на хране­не, но за други – не е. Лишеното от избор дете трябва да се подчинява на колектива. В разрез с хигиената на хра­ненето то втори път трябва да се подчини на колектива и да изяде поднесената му храна, независимо дали тя е при­емлива или желана в момента от неговия организъм.

Бих искала тук да засегна, без да коментирам, един въпрос: Дали храната, приготвена от специалистите ка­то дневно меню за децата, отговаря на необходимата за формирането на тяхното добро здраве, растящ и разви­ващ се организъм? Резултатите при децата, които посещават детските домове, са отчайващи и не говорят в полза на практикувания хранителен режим в повечето случаи е постигнато едно лабилно физическо и психическо здраве. Тогава естествено си задаваме следния въпрос: не трябва ли специалистите да напра­вят преоценка на предлаганото хранене на децата?

В детския дом е обичайно явление детето да отказ­ва поднесената му храна по някакви вътрешни подбу­ди, продиктувани му от все още съхранения инстинкт. Обикновено това става, когато му се поднасят мазни яхнии, готвени с месо. Но в този детски дом малкият човек е без право на избор – определената порция трябва да бъде погълната. Без много сантименти то е заставено да се подчини. Понякога (и то твърде често) методите са толкова огрубели и примитивни, че часо­вете за хранене се превръщат в часове на психичен терор и тормоз, които по-късно довеждат до функцио­нални разстройства, а още по-късно до патологични и дегенеративни процеси.

Но тук се намесва още един въпрос – невежеството на родителите. Често по тяхно настояване се апе­лира детето им да се заставя да изяжда сервираната храна. Съображенията са, че „детето расте” и трябва да бъде нахранено добре, а се взема и предвид, че за храната е заплатено…

Един доста разпространен начин за предизвикване на апетит у детето е честото прибягване до лекарства и билки. И тъй като парите са голям двигател – шарлатаните са се погрижили и за това. Загрижените ро­дители ги купуват и към утежненото състояние на дет­ския организъм се добавя някаква съмнителна смес – детето се заставя да я погълне. И отново е победено – апетитът е събуден, а пазещият го природен инстинкт е притъпен – то вече яде всичко, което му се поднася.

Детето става закръглено, пухкаво, желанието за движение намалява, повече му се седи пред телеви­зора или пък предпочита настолни игри, които не изискват физически усилия и много движение. То до­ри може да започне да отбягва общуването с други деца и тяхната компания.

С превишаването на теглото детето губи естествена­та си лекота и подвижност. То е обременено не само физически, но и психически. Приетата в повече храна води до забавяне на рефлексите, затвореност, меланхоличност, забавяне на мисленето, неприязън, изострена чувствителност, плачливост, мързел, отпуснатост и т. н.

С напредване на болестното състояние нервността се засилва, детето губи веселия си детски дух, жизне­ният му тонус е спаднал, то става податливо към ин­фекции и простудни заболявания.

Когато на детето се дава само количеството храна, което желае, то ще запази не само апетита си, но и своя природен инстинкт, ще запази здравето си, ще бъде пъргаво, лекоподвижно, стегнато, инициативно, със

здрав цвят на кожата. Светът ще го развеселява, ще бъде бъбриво, ще играе и ще проявява естествения си стремеж към движенията, защото те ще му доставят удоволствие. Интересът му към света ще е повишен.

Едно от лошите последствия на прехранването, особено с храни от животински произход, са болните сливици.

УРОЦИ ПО НАСИЛИЕ И ХИТРИНИ.

Тъй като храненето е всекидневно повтарящо се действие, в зависимост от неговото процедиране то изиграва отчасти и своето възпитателно действие.

Ако детето бъде заставено насила да изяде против волята си поднесената му порция – това е един от пър­вите уроци по насилие и замаскирани хитрини. Отна­чало то не усеща това, но впоследствие вътрешният му природен разум, който винаги е нащрек, заговаря. Зад храната, поднесена дори с най-хубаво разказана­та приказка, с най-хубавата усмивка, ако не е желана и вътрешно необходима, детето ще долови скритата зад нея хитрина и зле прикритото насилие, за да бъде заставено да я изяде, за да изпълни волята на своя възпитател или родител.

Методите често са огрубели и примитивни и часо­вете за хранене, вместо да бъдат мигове на радост от поднесените дарове на природата, стават мъчителни за детето часове на страх и мъка. Отношенията „въз­питател-дете” трябва да бъдат един нежен „танц на ду­шите”, а не физическо и психическо подчиняване на по-слабата страна.

Реакциите от страна на детето отначало обикнове­но са слаби. То реагира според заложения у него ха­рактер, но постепенно с натрупване на отрицателните .енергии този характер започва да се променя. Може да се развие неприязън към отсрещния, затвореност, да изчезне веселостта. А ако продължи насилването, тези отрицателни прояви могат да прераснат в плачливост, грубост, нервност, остри реакции на непослушание. Детето вече добре знае, че човекът срещу него му вреди и че на света съществуват насилие и хитрина.

С една дума отрицателните прояви нарушават ес­тествената хармония на обичащата красотата детска душа, вложена от самата природа. Детето обича хуба­вите приказки и красивите героини – принцесите. Бла­городните постъпки на героите го трогват и въодушевя­ват. Положителните прояви в живота са храна за душа­та му, което ни задължава да го щадим и пазим.

Ако към детето се подхожда с доброта, то ще се отблагодари с любов и радост. Продължава ли курсът на насилие, хитрини, фалш и лъжа, те ще бъдат вър­нати с годините в много по-големи дози.